Птици без крила

— Възможно е да е било така…

— Татко, хората победени ли са?

— От кого да са победени?

— От ветровете.

— Откъде пък ти хрумна тази мисъл… Ла Дед ли ти я внуши?

Раки виновно кимна с глава.

— Този Ла Дед има странна логика — констатира баща му. После продължи: — Навремето имаше една шантава теория, която се мъчеше да обясни ветровете и тяхната променлива природа. Учените предполагаха, че някъде далеч, някъде отвъд хоризонта, съществува огромно кълбо от огнена плазма. Тази хипотетична плазма имала извънземен произход… Дошла от космоса. Траекторията на това нажежено газово кълбо е нестабилна. А нали знаеш, ветровете духат от високото към ниското атмосферно налягане. Огненото кълбо е нагрято до хиляди градуси и това понижава атмосферното налягане. Плазмата се движи по сложна траектория около Полето… Затова ветровете са толкова силни и променливи…

Раки гледаше през илюминатора на стаята си. В полето ято безкрили птици се придвижваше с подскоци на юг. От високо ятото приличаше на голям сив килим, разстелен вълнообразно над тъмнопастелената зеленина на дървесните мъхове.

Раки беше изчислил, че ако сега скочи през илюминатора, при насрещен вятър ще стигне земята за седем секунди. Твърдо беше решил да приключи със себе си завинаги.

Отвори илюминатора. Вятърът връхлетя в стаята и развъртя всичко. Раки стоеше пред голямото огледало. За последен път се огледа, като в размазан сън виждаше всичко — грозната си физиономия, гадната гърбица между плешките, зеленикавия комбинезон, табелката с надпис „РАКИ“…

В огледалото името му се четеше иначе: „ИКАР“.

Раки прекрачи перваза на илюминатора. Беше затворил очите си докато свободно падаше надолу. Въздухът свиреше покрай него. Броеше на ум секундите… Краят беше близо.

И тогава усети как дрехите на гърба му се разкъсват. Голямата гърбица между плешките му се разпука и от нея се разпериха чифт крила. Стремителното падане надолу спря. За миг увисна във въздуха, после въздушният поток го понесе нагоре.

Разперил крила, Раки летеше. Летеше нагоре. Мислеше си, че ще стигне небето, толкова високо го бе издигнал вятърът. Долу всичко изглеждаше дребно и незначително. Двама гърбави, приковани от оловните си котки, лазеха по Полето. Баща и син? Или двама братя?… Какво значение има — той лети! Не знае накъде го носи вятърът, но лети!

В далечината видя огнено кълбо от светлина. Приличаше на слънце, но Раки предварително знаеше, че е нещо друго. Разбра какво е едва когато перата му започнаха да потъмняват, отделяйки синкав дим…

Почна тогава момчето на полета смел да се радва,
втурна се то без водач и в копнеж да достигне небето,
път нависоко набра. Ала зноят на близкото слънце
восъка дъхав смекчи… Без да е вече баща, се провикна
нещастен бащата:
„Где си, Икаре любим? И где да те диря, Икаре?“

Овидий, „Метаморфози“, VIII 223–232

,

Информация за текста

© Ивайло Шонов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/389)

Последна редакция: 2006-08-10 20:38:29