Стъклената запушалка, запратена от Роби в небето, тежеше шестдесетина грама и ако той живееше на Земята, тя щеше да измине съвсем късо разстояние във въздуха, преди да падне. Първият остров се завърташе около надлъжната си ос за двадесет и една секунди, като по този начин създаваше на вътрешната повърхност забележимо притегляне, равно на земното притегляне на морското равнище. Градиентът обаче се различаваше напълно от земния — спадаше от максимума до нула на разстояние само от сто метра, което беше и радиусът на цилиндричната конструкция.
През първите етапи от своя полет лъскавият снаряд намали скоростта си горе-долу по същия начин, както би станало, ако се издигаше от повърхността на планетата, но силите, които го забавяха, бързо отслабнаха, позволявайки издигането му да продължи. Всъщност той имаше известна остатъчна скорост, когато достигна безтегловната зона на оста, й като описа широка извивка във формата на буквата 5, се устреми надолу към Синята долина.
И тъй като през времетраенето на полета му космическата колония се бе завъртяла значително, запушалката не можа да падне дори близо до въображаемата цел на Роби.
Алис Лидейн лежеше в затъмнената стая откъм лицевата страна на къщата, притискайки с ръце слепоочията си, когато чу как прозорецът, гледащ към задния вътрешен двор, се разби с трясък.
Една мъчителна минута тя лежа неподвижно, а сърцето й подскачаше и тупаше като мотор, който се тресе, преди да спре. Дълго време, както й се стори, беше убедена, че ще умре, но запъхтяното й, силно ускорено дишане, предизвикано от този страх, постепенно се уравновеси и влезе в нормален ритъм. Тя стана и като се облягаше на стената от време на време, тръгна към задната част на къщата. Състоянието на спокойствие и решителност, което се бе опитвала да поддържа, се изпари и за миг тя се побоя да отвори вратата на всекидневната. Когато най-после се реши да стори това, устните й затрепериха, защото и последните останки от самообладание се бяха стопили.
Из стаята имаше пръснати парчета стъкло като прозрачни венчелистчета, някои от тях висяха, забили връхчетата си в пердетата, а украшенията бяха изпопадали от масичката до прозореца. Повърхността на масичката беше надраскана, но Алис не виждаше самия „снаряд“, вероятно изстрелян от задната градина. Тя гледаше причинените пакости, притискайки кокалчетата на пръстите си до устата, после се втурна към задния вход и рязко го отвори. Както и бе очаквала, нямаше никаква следа от децата, които от месеци я преследваха с такава упорита решителност.
— Вървете по дяволите! — кресна тя. — Това не е честно! Какво съм ви направила? Защо се криете?
Настъпи продължителна тишина, нарушавана само от бръмченето на пчелите в живия плет, после на горния прозорец на съседната къща се появи високата фигура на мистър Чуйков. Алис се уплаши, като го видя, тръшна вратата и се домъкна, залитайки, до стаята, където бе почивала. Отиде до бюфета, взе една сложена в рамка фотография на мъжа си и се вторачи в невъзмутимото, усмихнато лице.
— Върви и ти по дяволите, Виктор! — прокълна го тя. — Нямаше право! Да… никакво право нямаше!
Докато гледаше фотографията, ръката й се мушна в джоба на пеньоара й и се измъкна, държейки издут тук-там лист станиол. Алис сложи снимката на мястото й и откъсна от листа една сребристосиня таблетка. Вдигна малкото яйцевидно топче към устата си, но разколебана не го глътна. От една седмица, по съвета на доктор Кинли, тя постепенно забавяше вземането на първата таблетка с по един час всеки ден. Целта, заветната цел, беше да мине един цял ден без никакъв психотропен препарат. Ако поне веднъж успееше да я постигне, имаше изгледи да успее и по-нататък и накрая да стане отново здрава.
Алис повъртя таблетката между палеца и показалеца си. Знаеше, че днес няма да бъде денят на победата й — децата й бяха попречили. Харолд, който живееше през три врати в същия квартал, или Джийн от къщата на ъгъла, или Карл от съседната улица. С безгрижната жестокост на най-младите те отдавна бяха разбрали, че болестта я прави лесна жертва, и бяха й обявили тиха война. Алис сложи таблетката на езика си, поддавайки се на изкушението да си осигури няколкочасово спокойствие, но изведнъж й хрумна една мъчителна мисъл. Докато спи, през счупения прозорец във всекидневната ще влизат прах, насекоми и може би дори човеци натрапници. Едно време можеше да спи спокойно в незаключена къща, но оттогава светът и всички населяващи го хора се бяха променили.
Тя извади таблетката от устата си, пусна я в джоба си и отиде да вземе кофа за боклук. Минаха петнадесет минути, докато събере големите парчета стъкло, цял арсенал от крехки кинжалчета, и докато изчисти с прахосмукачката така, че по килима не остана нито едно от лъскавите късчета. Логично погледнато, сега би трябвало да се обади в ремонтната служба и да съобщи за причинените щети, но от една година бе изключила телефона си, тъй като внезапното звънене разстройваше нервите й. По същата причина, макар и незаконно, бе прерязала кабелите на обществения високоговорител. В случая не би й отнело много време да се облече и да отиде до някой телефон в безистена с магазини, но Алис се плашеше от мисълта да напусне така внезапно къщата си, където се чувствуваше в безопасност. Оставаше й само едно: да запуши по някакъв начин счупения прозорец, докато почувствува, че има достатъчно сили, за да го поправи както се полага.
В допълнителната спалня, която Виктор използуваше за работилница, намери метален лист, достатъчно широк, за да закрие прозореца, а като претършува набързо лавиците, откри туба с течно лепило. Пренесе тези материали във всекидневната, изстиска малко лепило върху металната рамка на прозореца, намести листа и го притисна. За не повече от минута той се залепи така здраво, че не можеше да го помръдне. Убедена, че безопасността й е отново осигурена, Алис смъкна пердетата, върна се в стаята откъм фасадата и легна на дивана. Слоевете тлъстина, обвили тялото й в течение на една година бездействие из къщи, я бяха затруднили в току-що свършената работа и сега тя дишаше тежко. Остра миризма на нездрава пот изпълваше стаята.
— Върви по дяволите, Виктор! — произнесе тя към тавана. — Нямаше право!
Виктор Лидейн се числеше към петчленния екип, който бе излязъл на обърнатата към слънцето страна на една колония — втори модел, за да монтира параболично огледало, което щеше да служи като допълнителен енергиен източник. Работата вървеше много бързо с оглед на срока за завършване, определен от инженерите политици на Земята. Както бе подразбрала Алис, един от екипа не се съобразил със стандартната процедура и се заловил да смъква предпазната обвивка на отражателя, преди да я обезопаси напълно. Разкрила се само частица от лъскавата метална повърхност, но когато огледалото случайно се отделило от своята рамка, слънчев лъч прерязал като с нож скафандрите на двама от екипа. И единият от тях бил Виктор Лидейн.
По това време Алис и той живееха вече от шест години на Първия остров. Това бяха хубави години, толкова всепоглъщащи, че Алис бе загубила връзка с малцината си приятели на Земята, и когато управителят на островната колония Лес Джеръм я помоли да остане, тя с готовност се съгласи. Знаеше, разбира се, че социолозите и психолозите се интересуват главно да имат под ръка истинска космическа вдовица, но след смъртта на Виктор всичко й се струваше маловажно. От учтивост тя продължаваше да живее в същата къща, чакаше да се върне обещаната радост и се стараеше да не мисли за суровата пустота на космическото пространство, която започваше само на няколко сантиметра от пода.
Бедата беше… че радостта не се връщаше.
Накрая Алис се примири с неравностоен заместител, приеман под формата на сребристосини таблетки, и сега й беше все по-трудно да прави разлика между двете. Имаше един-единствен начин да възстанови душевното си равновесие: да започне да живее без таблетките, като на първо време мине една седмица без тях, но доктор Кинли и другите, изглежда, не си даваха сметка, че преди всичко трябва да изкараш тоя първи, безкраен, непоносим ден…
Алис се мъчеше да сдържа сълзите на безсилие и отчаяние, тъй като разбираше, че през тоя ден, започнал така злополучно, едва ли щеше да изтрае до обед, без да потърси облекчение. С необикновена яснота в главата й проблесна мисълта, че за някои хора човешките теглила са просто прекомерно големи.
Съобщението на Роби получи отклик, който го изпълни със задоволство.
След първоначалните възклицания на недоверие по-младите членове на Червените чукове млъкнаха и
