Уотсън му подаде ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пиърс.
Южноафриканецът стисна с огромната си длан неговата.
— На мен също, сър, бъдете сигурен.
Каролайн се страхуваше от Лондон, но умираше от скука в малката къща на чичо си. От време на време помагаше в къщната работа на леля Алис, но Лили я безпокоеше. Каролайн не искаше да я пуска на улицата, но вътре момичето бе постоянна заплаха, тъй като или преследваше котката, или си играеше със скъпия порцеланов сервиз на Алис. Ето защо, когато Алис предложи на Каролайн да отнесе обяда на Джеръд на пристанището, тя се съгласи с въздишка на облекчение. Изведнъж се почувства като отвързана и вече не тъй самотна.
Този следобед си бе обещала да не мисли за Гилфорд и се опита да насочи вниманието си другаде. Покрай нея притичаха с викове група дечурлига, някои от които може би се бяха родили на това ужасно място! Едно от тях влачеше след себе си храстов скокливец на връвчица, шестте бледозелени крачка на животинчето припкаха с трескава бързина и черните му очички се въртяха като обезумели. Картина, в която имаше както добро, така и зло. Добро, защото в този получовешки свят ужасът действаше и в двете посоки. Мисли, които никога не би трябвало да споделя с Гилфорд.
Не, Гилфорд го нямаше. Добре де, рече си тя, време е да го признаеш пред себе си. Само някое нещастие ще го върне тук преди есента, а може би не и тогава. Тя предполагаше, че експедицията им вече е навлязла във вътрешността на Дарвиния, място, дори по-странно от мрачния, сенчест Лондон.
Беше престанала да се пита защо го е направил. Гилфорд й бе обяснявал поне десетина пъти, но в отговорите му се съдържаше една повърхностна логика. Каролайн подозираше, че има други причини, неизказани и могъщи като морски приливи. Пустошта го привличаше, зовеше го и Гилфорд бе откликнал на призива й, без да помисли за дивите животни, за буйните реки, болестите и бандитите. Беше избягал от дома като малко нещастно момченце.
И я бе зарязал тук. Тя мразеше тази Англия, ненавиждаше дори да я нарича така. Мразеше звуците й, както тези, които бяха дело на човека, така и (още повече!) идещите от чуждата природа, които се процеждаха нощем през отворения прозорец и й бяха съвършено непознати: това постоянно жужене като на насекоми или по-скоро на дребно, ранено кутре. Мразеше миризмата, отровните гори и обраслите реки. Лондон беше тъмница, пазена от чудовища.
Тя свърна по пътя към реката. По откритите канавки към Темза се стичаше помия, шумни чайки се носеха над водата. Каролайн зарея поглед към отсрещния бряг. В далечината, над кафявата вода бе щръкнала главата на тинеста змия, извила шия като въпросителен знак. Крановете разтоварваха платноходен кораб — растящите цени на въглищата бяха вдъхнали нов живот на платната. Мъже без шапки или с тюрбани на главите пренасяха огромни и тежки сандъци, на брега ги чакаха скупчени в сенките каруци. Тя се отправи към сградата на пристанищната управа. Вътре въздухът бе тежък, но малко по- хладен.
Джеръд я посрещна и взе кутията с обяда от ръцете й. Благодари й разсеяно, после каза:
— Предай на Алис, че ще се прибера за вечеря. И да приготви още едно легло. — Зад него стоеше висок мъж със захабена, но спретната униформа, втренчил поглед в нея. Джеръд най-сетне забеляза накъде е насочено вниманието му.
— Лейтенант Уотсън? Това е Каролайн Лоу, моята племенница.
Измършавелият лейтенант й кимна.
— Госпожице — промълви той лаконично.
— Госпожа — поправи го тя.
— Госпожо Лоу.
— Лейтенант Уотсън ще се настани за известно време в задната стаичка.
„О, така ли?“ — помисли си Каролайн. Тя огледа лейтенанта малко по-внимателно.
— Градските казарми са претъпкани — обясни й Джеръд. — От време на време приемаме по някого. За краля, страната и прочее.
„Не и моят крал — рече си Каролайн. — Нито моята страна.“
7
— Знаете ли — заговори професор Рандал, — лично аз предпочитам стария Господ, онзи, който се въздържаше от чудеса.
— В Библията също има чудеса — припомни му Вейл, Когато професорът пиеше, което при него се случваше доста често, имаше склонност да разговаря на теологични теми. Днес Рандал седеше в кабинета на Вейл и даваше израз на мислите си, като спираше само да попие едрите капки пот от челото си или да се потупа по изпъкналия корем.
— Чудесата трябва да си останат там — заяви Рандал и сръбна от чашата с бърбън. Вал го бе купил специално за професора. — Нека Бог накаже содомитите. Но да наказва белгийците ми се струва абсурдно.
— Внимавайте, доктор Рандал. Току-виж наказал и вас.
— Със сигурност щеше да го стори доста отдавна, ако имаше подобно намерение. Но нима богохулствах, господин Вейл? Ако е така, позволете да го правя още малко. Съмнявам се, че гибелта на Европа беше акт на божествена намеса, независимо какво мислят чиновниците.
— Това не е всеобщото мнение.
Рандал изгледа книгите по лавиците и повдигна вежди.
— Че аз да не говоря пред обществото?
— Не.
— Според мен става въпрос за природно бедствие. Чудото, имам предвид. Несъмнено от непознат вид, но ако човек види за пръв път торнадо, няма ли да му се стори като някое чудо?
— Всяко природно бедствие е било смятано за дело свише.
— А всъщност торнадото не е нищо повече от климатично явление и е точно толкова свръхестествено, колкото и пролетният дъжд.
— Нито повече, нито по-малко. Но вие сте скептик.
— Всеки е скептик. Доктор Вейл, да не би Господ Бог да се е опрял на Земята и да е оставил своя отпечатък? Уилям Дженйнгс Браун10 се вълнува дълбоко от отговора на този въпрос, но не и аз.
— Не и вие?
— Не и в този смисъл. О, много хора направиха политическа кариера, демонстрирайки набожност и раздухвайки ксенофобия, но това са краткотрайни трикове. Няма достатъчно чужденци, нито пък чудеса, за да се поддържа кризата. Истинският въпрос е колко ще страдаме междувременно. Говоря за политическа нетърпимост, финансова зависимост и дори война.
Вейл повдигна едва забележимо клепачи, единственият външен признак за внезапно разпаления му интерес. Боговете го бяха накарали да наостри слух.
— Война?
Рандал би могъл да знае нещо за това ще има ли война. Той беше сред уредниците на Смитсониановия институт и често общуваше с богати дарители. Разговаряше с хора от Конгреса и дори имаше приятели в Капитолия.
Дали заради това божеството на Вейл проявяваше интерес към Рандал? Когато служиш на бог, рядко си посветен в мотивите му. Знаеше само, че става въпрос за важни неща, в сравнение с които неговите амбиции изглеждаха незначителни. Осъществяването на планове с хилядолетна давност изискваше от него да спечели доверието на този охранен циник и той бе готов да го стори. „Защото ще бъда възнаграден“ — помисли си Вейл. Така му бе обещал неговият бог.
