Дарвиния

… не зная защо се забърка… (Гласът на Алис.)

… изпълнявам проклетия си дълг… (Джеръд.) После Лили се събуди, имаше нужда от утеха и Каролайн я погали по главицата.

… знаеш, че могат да го убият…

… нищо подобно!

… е съпруг на Каролайн! И баща на Лили!

… Не аз вземам решения в този свят… Не мога… не зная…

И после притихналите им гласове се изгубиха в тишината. Тя си представи как Джеръд и Алис разделят голямото легло на територии, оформят граници с раменете и хълбоците си, както правеха и те с Гилфорд, когато се скарат.

„Те знаят нещо — помисли си тя. — Нещо за Гилфорд, нещо, което не искат да ми кажат. Нещо лошо. Нещо страшно.“

Но беше твърде уморена и изплашена, за да потърси истината. Тя целуна Лили машинално, върна се в стаята си и разтвори прозореца, за да пропусне вътре ароматния въздух на нощта. Съмняваше се, че ще може да заспи, но въпреки това спа непробудно, не искаше да сънува, но видя насън Джеръд, Алис и лейтенанта с печалните очи.

10

Лятото на 1920-а беше студено, поне във Вашингтон, за което хората обвиняваха руските вулкани — огнената линия от подземни изригвания, очертаваща източната граница на Чудото, която се пробуждаше периодично от 1912 година насам по сведения на бежанците от японските размирици. Можете да вините вулканите, мислеше си Елиас Вейл, или слънчевите петна, или Всевишния, дори всички богове — все същото е. И въпреки това въздъхна с облекчение, когато най-сетне се озова под стряхата на Националния музей и влезе през главния вход. Музеят в момента се ремонтираше — работата бе започнала още през 1915-а, с множество прекъсвания през следващите четири години, но изглежда Юджийн Рандал най-сетне бе осигурил финансиране от министерството.

Рандал се оказа от онзи досаден тип чиновници, които вземаха работата си на сериозно. При това беше самотник, което още повече подсилваше лошия му нрав. Беше настоял да доведе Вейл в музея, както майките държат да покажат децата си — с предварително заявени очаквания за възхищение, чиято липса ще бъде приета за кръвна обида.

„Не съм твой приятел — помисли си Вейл. — Не се унижавай.“

— Толкова много неща бяха отлагани прекалено дълго — мърмореше Рандал. — Но най-сетне можем да отбележим известен напредък. Проблемът не е в това, което ни липсва, а в това, с което разполагаме — с несметните необработени и неизучени богатства. Скелети на китове за Южната зала, втори етаж, западно крило, морските обитатели в Северната зала, картини по стените, ремонт на фоайето…

Вейл огледа с празен поглед скелето и покривалата, с които бе застлан мраморният под. Днес беше неделя. Работниците се бяха прибрали по домовете си. В музея цареше мрак като в погребална зала, по капчуците трополеше дъжд.

— Вярно е, че не сме богати. — Рандал го поведе към стълбището. — Беше време, когато разполагахме с далеч повече пари — в добрите стари дни. Но сега почти не ни останаха възможности за странични доходи и можем да разчитаме само на заделеното от Конгреса, който е доста пестелив. Все пак имаме за ремонт и за нови стелажи…

— И за експедицията на Финч — подхвърли Вейл, подтикван от импулс, който по-скоро принадлежеше на неговия бог.

— Да, моля се с тях всичко да е наред, като се има предвид каква е ситуацията там. Можем да разчитаме на шестима от конгресмените за финансова подкрепа, но нашият случай е твърде дребен, къде да се мерим с английския въпрос или проблема с Япония.

Вече няколко седмици богът бе оставил Вейл на спокойствие и това бе наистина много приятно: рядка възможност да се съсредоточи върху своите дела, да се отдаде на приятни занимания, като пиене и ходене по жени. Но сега, изглежда, божественото внимание отново бе привлечено. Той усещаше присъствието му някъде под лъжичката. Но защо тук? Защо в тази сграда? Защо Юджийн Рандал?

Все едно да пита бога защо точно него е избрал? Част от загадката.

Навлязоха в лабиринта, водещ към облицования с дъб кабинет на Рандал, откъдето той трябваше да вземе някои документи — последна спирка преди следобедния салон на госпожа Сандърс-Мос и вечерния сеанс.

— Известно ми е, че има търкания с англичаните по въпроса за въоръжаването на партизаните. Искрено се надявам, че Финч няма да пострада. Знаете ли, Елиас, съществуват религиозни фракции, които не желаят Америка да стъпва в Нова Европа, и те не се свенят да пишат на финансовия комитет… Ах, ето че стигнахме. — От горното чекмедже се подаваше дебел плик. — Това ми трябваше. Време е да се обърнем към безкрайността… — Малко срамежливо: — Не бих искал да ви обиждам, Елиас, но истината е, че се чувствам като глупак.

— Доктор Рандал, уверявам ви, че решението ви е съвсем разумно.

— Прощавайте, ако все още не съм убеден. Все още. Елиас, изглеждате ми малко блед. Добре ли сте?

— Имам нужда…

— От какво?

— От свеж въздух.

— Хубаво, аз… Елиас?

Вейл напусна стаята тичешком.

Избяга от стаята, защото неговият бог се пробуждаше и този път обещаваше да е доста сериозно, вече нямаше съмнение, истинско посещение, усещаше го по свитото си гърло и болката в стомаха.

Смяташе да се върне по пътя, по който го бе довел Рандал, но изглежда сбърка някъде, защото се озова в мрачна и тъмна галерия, където от тавана висяха кости на някакви чужди риби или на дарвинианско чудовище.

„Овладей се.“ Той едва успя да застане неподвижно. Не биваше да плаши Рандал с неконтролируеми постъпки.

Но изпитваше ужасното желание да остане сам, поне за малко. С течение на времето объркването ще отмине, богът ще поеме контрол върху тялото и крайниците му, а самият Вейл ще се превърне в пасивен и безпомощен наблюдател от някое ъгълче на съзнанието си. Агонията ще отслабне и скоро ще бъде забравена. Но сега бе твърде силна, мъчителна. Все още той властваше над тялото си, но бързо се превръщаше в присъствие — уязвимо и изплашено, — заобиколено от другото могъщо и опасно Аз.

Той се отпусна на пода, молейки се да настъпи по-скоро забравата, но богът не бързаше, богът беше търпелив.

Неизменният въпрос отново отекна в съзнанието му: Защо точно аз? Защо бях избран да изпълнявам този дълг, какъвто и да е той? И за изненада на Вейл този път богът отговори: безсловесни истини, които Вейл се постара да облече в съответните думи.

Защото ти умря — отвърна богът призрак.

Вейл се вцепени. Но аз не съм мъртъв — възрази той.

Удави се през 1917-а, в Атлантическия океан, на борда на американски кораб, потопен от германско торпедо.

Гласът на бога бе като на дядо му, несигурният, треперлив гласец на възрастен човечец. Глас, който нашепваше спомени. Неговите спомени — на Елиас Вейл. Но думите бяха погрешни. Това, което каза, беше