Истинско удоволствие бе да им служи, макар някаква малка частица от него да се съпротивляваше на факта, че се е превърнал в техен пленник — болезнена носталгия по времето, когато беше само човек.
Никой не говореше в свещения град, въпреки че някои хора все още плачеха насън. Сякаш бяха изоставили езика си в горите отвъд телената ограда. Всички тези хора бяха обладани от божества и боговете всъщност бяха един бог, така че какъв смисъл от разговори?
Но онази част от Елиас Вейл, която тъгуваше по изгубената му човешка същност, също така жадуваше и за звука на човешки глас. Гърмежите на оръжията и тропотът на крака отекваха в меланхоличната тишина на каменните улици и дори беззвучният глас на собствените му мисли започна да отслабва и да става несвързан.
На следващия ден Вейл се събуди с нова кожа, зелена като гората и лъскава като полирано дърво, макар че все още беше бледа на съчлененията.
Той захвърли вече излишните вонящи дрехи. В свещения град нямаше нужда от измамно благоприличие.
Гладът също остана само спомен от миналото.
С течение на времето нуждата от храна щеше да се появи отново, но засега се справяше.
В замяна на това поглъщаше огромни количества вода. От реката до града бе прокаран водопровод, който доставяше постоянен поток прясна вода — студена, с вкус на камък и мед. Вейл се наливаше с кофи, същото правеха и другите мъже.
Ако можеше да ги нарече мъже. Защото очевидно се превръщаха в нещо друго. Телата им се променяха до неузнаваемост. Някои от тях разполагаха с втори чифт ръце, къси израстъци, щръкнали от мускулите на гърдите им, с малки пръстчета, мърдащи слепешката.
Пиеше много, но не изпитваше нужда да уринира. Новото му тяло използваше течността по-ефикасно, което го устройваше напълно. Освен това бе изгубил пениса си по някое време през нощта. Забеляза го да се въргаля до матрака, като изсъхнал палец.
Но Вейл предпочиташе да не се замисля над тези неща. Това потискаше еуфорията му.
Есенният въздух бе приятно прохладен.
Елиас Вейл бе виждал много варианти на бъдещето, истински и фалшиви. Беше надзъртал в човешки души, бе разкривал тайните, които се спотайват там. Боговете намираха тази негова способност за особено полезна. Но единственото бъдеще, което не можеше да види, бе неговото собствено.
Имаше ли значение?
След като неговият бог му бе обещал богатство, вечен живот, господство на Земята. Но сега му се струваше, че всичко това е било като залъгалка за малко дете.
„Ние служим, защото служим“ — помисли си Вейл, заключение колкото безсмислено, толкова и вярно.
Той долавяше туптенето на Кладенеца на сътворението като пулсация на сърцето на свещения град.
Кожата на лицето му се белеше като портокалова кора. Вейл можеше само да предполага как изглежда сега. Тук нямаше огледала.
Неговият бог го отведе навътре в града, превърна го в част от доверения кръг пазачи, събрани около купола на кладенеца.
Елиас Вейл се чувстваше поласкан от оказаната чест.
Тази нощ заспа под каменния похлупак на купола. Събуди се от грохота на оръдейни изстрели.
38
Гилфорд Лоу подтичваше нагоре по хълма под кънтежа на артилерийската канонада.
Звукът му напомняше взривяването на тунелите при строежа на трансалпийската железопътна линия. Липсваше само тътенът на падащи скални късове. И за разлика от каменарските взривове канонадата не секваше. Тя продължаваше с умопобъркваща неритмичност, като пулсиране на болно сърце.
Сякаш беше в Белууд, изправен срещу немските оръдия.
— Разбрали са, че идваме.
— Така е — потвърди Том Комптън. Двамата мъже се бяха притаили зад една канара. — Но не знаят колко сме. — Той закопча якичката на кафявия си мундир. — Дяволът май е оптимист.
— Може да доведат подкрепление.
— Съмнявам се. Имаме хора на всички гари и на летището източно от Тилсон.
— Колко време ще спечелим?
Траперът сви рамене.
Има ли значение? Не, разбира се, че нямаше. Движението беше започнало и нищо не можеше да го спре.
Бледи слънчеви лъчи озариха планинските върхове. От другата страна на склона Гилфорд стана свидетел на хаос. Долината все още тънеше в сенки, по улиците се стелеха памучните повлекла на мъглата. Малък отряд войници, предвождани от достопочтения Еразъм, се бе окопал в близост до покрайнините на града и сега обсипваше изненадания противник със снаряди от оръдия, минохвъргачки и гаубици.
Но врагът, изглежда, се бе окопитил, защото западният фланг понасяше тежки загуби.
Гилфорд и още стотина негови другари се насочиха надолу по хълма. Нямаше къде да се прикрият сред ниската трева и дръвчетата. Единственото им предимство бе, че теренът не беше подходящ за изграждане на защитни съоръжения и телена ограда.
Ала истинската цел — куполът на кладенеца, където Разумът бе затворил хиляди полувъзкресени демони — бе все още безнадеждно далече. Гилфорд си спомняше и тази война…
„Защото аз съм с теб“ — припомни му вестоносецът.
Сега Гилфорд носеше призрака в себе си. Ако успееше да го отнесе до кладенеца — ако поне един от Старите, които воюваха с него, сполучеше да го направи, — демоните може би щяха да бъдат оковани отново.
Но тази мисъл едва се бе оформила в главата му, когато откъм дърветата по тях откри огън невидим снайперист. Куршумите се забиваха в хората около него…
И в него.
Той усещаше как пронизват плътта му. Силата, с която го повалиха на земята. Гилфорд залегна и се помъчи да се прикрие зад едно паднало дърво.
Атаката се забави, докато минохвъргачките се опитваха да намерят снайпериста. Гилфорд лежеше до тежко ранения Том Комптън. Дясното рамо на трапера бе раздрано от едрокалибрен куршум, в ребрата му зееше кървав отвор.
Това, което се виждаше през зейналите отвърстия, не беше нормална човешка тъкан, а някакво странно, издаващо бледо сияние вещество, сякаш вътрешността на тялото на трапера бе изпълнена с пламък.
„Пробият ли ти кожата — помисли си Гилфорд, — твоят призрак се подава отвътре.“
Той огледа неохотно собствените си рани. Опита се да прецени състоянието си.
Една в гърдите, втора в корема, обгорени дрехи. От гърдите му бликаше светлина, като от фенер на Вси светии. С подобни рани отдавна трябваше да е мъртъв. Нямаше кръв, нито вътрешности или плът, само тази гореща и пулсираща светлина.
