полицейски коли. Двамата с Хич се спогледахме многозначително.
— Извади фотоапарата от чантата — рече ми той, без да се усмихва този път. После изтри длани в панталоните си.
Нагоре по пътя огромен прашен облак вече закриваше хълмовете.
Това, което не знаех, бе, че петгодишната ми дъщеря Катлин се бе пробудила от неспокойния сън с ужасна треска и че Джанис бе изгубила двайсет минути в напразни усилия да ме открие, преди да се откаже и да откара Кати в местната клиника за бедни.
Единственият лекар в клиниката бе канадец, преселил се в Чъмфон през 2002-ра, който бе успял да изгради сравнително модерно заведение с волните пожертвования, събирани от Световната здравна организация. Доктор Декстър, така бе познат на хората от крайбрежието. Човекът, към когото се обръщаш, ако имаш сифилис или чревни паразити. Докато преглеждал Катлин, температурата й се покачила до 41 градуса и тя почти изгубила съзнание.
Джанис, естествено, също не била на себе си. Вероятно се е страхувала от най-лошото — японски енцефалит, за който непрестанно пишеха във вестниците през онази година, или денга, отнесла доста хора в гроба. Доктор Декстър поставил диагнозата грип (имаше го във Фуке и Ко Сумай още от началото на март) и я натъпкал с противовирусни средства.
Докато кръстосвала в чакалнята на клиниката, Джанис направила още няколко опита да се свърже с мен. Но аз бях оставил телефона си на лавицата в нашия апартамент. Би трябвало да потърси Хич, но Хич не вярваше в некодирани средства за комуникация, той носеше джипиес локатор и компас и смяташе, че това е повече от достатъчно за човек, който държи сам съдбата в ръцете си.
Когато за първи път съзрях онази колона между дърветата, взех я за
Но този
Прехвърлихме билото и се озовахме пред барикада на пътя, който бе запречен от няколко полицейски коли и охраняван от войници с автомати и картечари в джипове. Отбиваха цялото движение. Четирима войници стояха с насочени автомати пред разбрицано камионче хюндай, в чиято зарешетена каросерия врещяха пилци. Граничните полицаи бяха млади и намръщени, облечени в зелени дрехи и с авиаторски очила и държаха автоматите си, сякаш всеки миг очакваха да открият стрелба. Не ми се щеше да се разправям с тях и го казах на Хич.
Не зная дали ме чу. Вниманието му бе погълнато от паметника — ще използвам тази дума засега, — който се извисяваше в далечината.
От мястото си го виждахме съвсем ясно. Издигаше се на съседния хълм, със забулена в мъгла основа. Трудно ми беше да преценя точната му височина, без да мога да го сравня с нещо наоколо, но предполагах, че е към стотина метра.
В началото бях готов да го взема за космически кораб или за някакво оръжие, но веднага щом мислите ми се проясниха, си дадох сметка, че това е паметник. Представете си Мемориала на Вашингтон, но изработен от небесносиньо стъкло и леко заоблен до краищата. Нямах идея кой може да го е построил, нито как се е озовал тук — при това за една нощ, — но въпреки всички свои чудатости той определено приличаше на нещо, сътворено от човешка ръка, а хората строяха подобни паметници с една-едничка цел — да обявят за съществуването си, да покажат силата си пред останалия свят. Това трябва да беше причината и в случая, въпреки всички необясними обстоятелства, защото нямаше никакво съмнение, че паметникът е реален — огромен, масивен, невероятен по размери човешки продукт.
След това мъглата се вдигна и забули гледката.
Двама навъсени униформени мъже се приближаваха към нас.
— Като гледам какво става наоколо — промърмори Хич с южняшкия си акцент, който звучеше прекалено лениво предвид обстоятелствата, — скоро това място ще бъка от официални задници, полиция и военни.
Над хълмовете вече се носеше вертолет без обозначителни знаци и перките му разпръскваха мъглата.
— Ами да се връщаме — предложих.
Той щракна веднъж с апарата, сетне го прибра.
— Защо да бързаме? Зная една пътека нагоре по хълма, използват я контрабандистите. Отклонява се от пътя на около половин миля в обратна посока. Едва ли е известна на много хора — и се ухили многозначително.
Сигурно и аз съм му се ухилил. Нямах време да размишлявам върху предложението му, пък и знаех, че е доста упорит, когато реши да гони нещо. Той обърна мотора и остави двамата войници да зяпат дима от ауспуха.
Трябва да е било към два или три следобед — по времето, когато от ухото на Катлин започнала да тече гной.
Изкатерихме се по пътеката до там, докъдето издържа грохналото двигателче на даймлера, скрихме го в едни шубраци и продължихме още четвърт миля нагоре.
Пътеката бе стръмна и тясна, предназначена не да създава удобства, а да прикрива онези, които я използват. Стръмният път към печалбата — така я нарече Хич. Беше си взел високи обувки в раницата на мотора, а аз бях с половинки и непрестанно се озъртах за змии и отровни насекоми.
Ако бяхме продължили още малко нататък по пътеката, без съмнение щяхме да стигнем до някое скривалище за дрога, фабрика за преработка или може би дори щяхме да излезем на бирманската граница, но след двайсет минути пухтене бяхме възнаградени с чудесна панорамна гледка към паметника и повече не ни трябваше.
Намирахме се само на триста метра от него.
Не бяхме единствените, които се навъртаха из околностите. Пътят беше затворен, а паметникът стърчеше на хълма вече дванайсет часа, пък и доста хора бяха дочули пристигането на „реактивния самолет“ предната нощ.
Но ние бяхме сред първите.
Хич спря при едни паднали дървета. Борове и бамбукови дръвчета бяха повалени, вероятно при появата на паметника, и бяха запречили пътеката. Боровете като че бяха съборени от някаква взривна вълна, но не бяха обгорени. Напротив, листата на бамбуците дори зеленееха и едва бяха започнали да повехват от следобедната жега. Но тук всичко — дърветата, пътеката, дори самата земя — бе леденостудено. Студ като този, който те пронизва, когато пъхнеш ръка във водопад. Хич ми обърна внимание върху това. Аз самият не можех да откъсна очи от паметника.
Ако знаех какво предстои нататък, почудата ми нямаше да е толкова голяма. В светлината на последващите събития това бе малко чудо. Но тогава все още си мислех, че съм се натъкнал на някоя от онези загадки в книгата на Франк Едуардс, и изпитвах единствено главозамайващо въодушевление.
Паметникът! На първо място не беше статуя, тъй като нямаше човешки форми. Четиристранен обелиск, завършващ със заоблен, коничен връх. Изглеждаше изработен от стъкло, само дето размерите му бяха невъобразими. Беше синкав на цвят — дълбокото, загадъчно синьо на планинско езеро, едновременно излъчващо покой и стаена заплаха. Не беше прозрачен, но създаваше усещането, че прозира. От тази страна — северната — бе нашарен с белезникави петна: лед, осъзнах с изумление, който бавно се топеше на дневна светлина. Съсипаният горски участък в подножието му бе влажен от мъглата, а мястото, където паметникът се срещаше със земята, бе скрито под купища кишав сняг.
