салфетката и в края на краищата тя я захвърли в другия край на масата, като несръчно сгънато оригами.
— Избяга за първи път, когато беше на дванайсет, но онова нямаше нищо общо с копърхедските групи. Кълна се, не зная какво вижда Адам в този Куин, който досега само разрушава градове и прави ужасен живота на хората. Но е направо запленен от него. Плаши ме дори начинът, по който поглъща новините. — Тя сведе глава. — Срам ме е да призная, но струва ми се, че на Адам му харесва тъкмо това, че хронолитите мачкат всичко на пътя си. Мисля си, че се поставя на мястото на Куин. Иска да вдигне крак и да смаже всичко, което ненавижда. Приказките за нов ред и управление са само външна обвивка на желанието за разрушение.
— Някога споменавал ли ви е за Катлин и нейната група?
Ашли се усмихна натъжено.
— Безсмислен въпрос. Катлин казвала ли ви е нещо за това какъв живот води?
— Разговаряли сме. Но никога на политически теми.
— Е, значи ме водите с една крачка. Адам избягваше да обсъжда каквото и да било с мен. Малкото, което зная за него, е от наблюдение. Простете, ще си взема още едно кафе.
Всъщност, знаех, че има нужда от цигара. Тя мина покрай шубера, помоли сервитьорката за двойно кафе и се стрелна към тоалетната. Когато излезе, изглеждаше поуспокоена. Стори ми се, че от нея полъхна на тютюнев дим. Сервитьорката явно я беше подушила, защото я изгледа и завъртя очи.
Ашли се отпусна на стола и въздъхна.
— Не, Адам никога не ми е говорил за срещите си. Той е на седемнайсет, но както казах, не е наивен. Когато върши нещо, първо го обмисля внимателно. Въпреки това подочувах от време на време някои неща. Знаех, че посещава един от копърхедските клубове, който се събира в покрайнините, но в началото дори се радвах на това. Срещаше се с младежи от добри семейства. Надявах се, че това ще му осигури известно бъдеще. Вярвах, че когато поумнеят, те всички ще забравят тези глупости за пътуване във времето и прочее. Че ще се запознае с някое свястно момиче, а баща й ще му предложи работа.
Спомних си думите на Джанис: „И какво можех да сторя? Да я заключа у дома?“
Джанис едва ли си е представяла, че Кати може да е в компанията на някой като Адам Милс.
— Промених мнението си, когато неволно подслушах един негов телефонен разговор. Той говореше тъкмо за тези хора — вероятно и Кати е била една от тях. Звучеше едновременно злобно и презрително. Каза, че групата била пълна с… — тя сведе засрамено глава. — Пълна с капризни девственици. — Все пак не пропусна да отбележи реакцията ми. Повдигна брадичка и лицето й придоби суров изглед. — Аз обичам сина си, господин Уордън. Ала не храня илюзии за това какъв човек е станал — или е на път да стане. Адам има много сериозни проблеми. Но е мой син и аз го обичам.
— Уважавам това.
— Надявам се.
— И двамата са изчезнали. Ето за какво трябва да се безпокоим сега.
Тя се намръщи, изглежда не й хареса това „ние“. Ашли бе привикнала сама да се справя с трудностите — ето защо бе зарязала срещата, организирана от Реджина Лий.
Всъщност и аз бях постъпил така.
— Но ще бъда ужасно ядосана, ако се опитвате да флиртувате с мен, господин Уордън.
— Дори не ми е идвало наум.
— Добре, тогава ми дайте телефонния си номер, за да се осведомяваме за Адам и Катлин. Засега не разполагам с никаква информация, но предполагам, че групата им се готви да поеме на поклонение. Един Господ знае накъде. Ще поддържаме връзка. Просто не исках да бъда разбрана погрешно.
Разменихме адреси и номера.
Тя подуши кафето, но не отпи.
— Съжалявам, ако съм ви съобщила лоши новини.
— Не казахте нищо.
Ашли се надигна.
— В такъв случай, радвам се, че се запознахме. — Тя се обърна и излезе навън. Изпратих я с поглед, докато прекоси улицата и спря пред една врата, непосредствено до входа на китайски ресторант, където затършува в чантата си за ключове. Апартамент над ресторант. Изтърбушен диван, вероятно с котка на него. Роза в бутилка от вино и снимка в рамка на стената. И ехото на изчезналия й син.
Рамон Дъдли, полицейският лейтенант, който се занимаваше с изчезналите деца, се съгласи да се срещне с мен в кабинета си на следващия ден следобед. Срещата ни бе кратка.
Дъдли имаше вид на претрупан с работа служител, привикнал да съобщава лоши вести на посетителите си.
— Тези деца — поде той (очевидно ги възприемаше като една хомогенна маса), — те нямат бъдеще и го знаят. И най-лошото е, че са прави. За никого не е тайна, че икономиката ни е в упадък. Какво можем да им предложим? Единственото, което чуват за бъдещето, е Куин, Куин, Куин. Проклетият Куин. Църквата го обяви за Антихрист, какво ни остава освен да се молим или да изпадаме в екстаз? Вашингтон набира деца за война, която вероятно изобщо няма да водим. А копърхедските организации крещят, че Куин може да не се окаже толкова лош, ако му се поклоним добронамерено. Не е кой знае какъв избор, като си помислиш. Плюс глупостите, с които им се пълнят главите от съвременните песни и чатовете.
Без никакво съмнение лейтенант Дъдли стоварваше вината за всички тези неща върху моето поколение. Вероятно се бе срещнал с някой и друг разгневен родител в хода на своите разследвания. По начина, по който ме гледаше, отсъдих, че мен също смята за такъв.
— Исках да попитам за Катлин…
Той извади една папка от чекмеджето си и ми прочете съдържанието. Нищо изненадващо. Осем деца, все членове на младежкия клуб на организацията, в която членуваше и Уитман, не се бяха прибрали у дома. Полицията бе разпитала техни приятели и близки.
— С изключение на вас, господин Уордън, и аз очаквах да се появите.
— Уит Делахънт ви е казал за мен — предположих.
— Спомена съвсем кратко, че сте се виждали, но нищо конкретно. Обади ми се един друг човек — някакъв пенсиониран федерален служител на име Морис Торанс.
Бърза реакция. Но Морис бе специалист в тези неща.
— И какво ви каза той?
— Помоли ме да ви окажа пълно съдействие. Доколкото ми е по силите, естествено. Нямам какво повече да ви съобщя, освен, ако не искате да ми зададете конкретни въпроси. Ах да, той помоли още нещо.
— Какво е то?
— Да ви предам, че трябва да се свържете с него. Каза, че съжалявал за Катлин, и смята, че би могъл да ви помогне.
13.
Може би наистина трябваше да се възползвам от поканата и да се присъединя към групата на Реджина Лий. Да споделя с останалите страховете си за Катлин — страхове и опасения, че може да се случи най-лошото. Но това не беше в моя стил. От съвсем малък се бях научил да запазвам спокойствие пред назряващата катастрофа. Да задържам тревогите в себе си, като че са някакви мръсни тайни.
Въпреки това не спирах да мисля за Кати. В представите си я виждах такава, каквато бе в Чъмфон — едва петгодишна, безстрашна и любопитна. Децата носят природата си сякаш е пъстра дрешка, ето защо са толкова прозрачни, когато лъжат. Умението да мамиш идва с възрастта. В сърцето ми Кати си оставаше онова беззащитно и уязвимо малко момиче. Което правеше още по-болезнена представата, къде може да е сега и с кого. Най-силният родителски инстинкт е желанието да храниш и защитаваш. Да скърбиш за детето
