— Не зная — отвърна тя. — Но въпросът е напълно резонен. Сигурно има някакъв смисъл. Това е като да играеш шах и внезапно, без никаква причина, твоят противник да премести офицера си до края на полето. Или е глупава грешка, или гамбит.
Значи беше гамбит: диверсия, фалшива заплаха, провокация, примамка. Но какво значение, сви рамене Сю. Каквато и да е целта на този хронолит, ние ще попречим на появата му.
— Все пак, ще ти призная, че причинно-следствената връзка изглежда ужасно заплетена. Хронолиниите са усукани и усложнени. Куин притежава предимството, че може да гледа назад. Може да предприема действия, които ние не очакваме. Знаем малко за него, а той вероятно знае много за нас.
Рано привечер спряхме встрани от пътя. Един преден отряд вече бе разузнал мястото и бе маркирал периметъра с жалони и жълта светлоотразителна лента. Изкатерихме близкия хълм и под светлината на залязващото слънце огледахме една ливада, прозаична като бъдеща площадка на извънградски универсален магазин.
Това, което знаехме, бе, че макар и запуснати, земите тук са частна собственост, въпреки че не са били използвани с някакво предназначение. Гледката навяваше някак сънено спокойствие — прерията се ширеше далеч на изток, където внезапно опираше в стръмна скална стена. Щеше да е тихо, ако не беше шумът от компресорите на инженерния отряд, помпащи въздух в двайсетината надуваеми палатки.
На отсрещния склон зърнах силуета на антилопа, застинала на фона на розовото небе. Тя повдигна глава, подуши ни и сетне изчезна от другата страна на билото.
Рей Мозли застана до Сю и я улови за ръката.
— Направо можеш да я почувстваш — рече той. — Усещаш ли?
Говореше, естествено, за тау-турбуленцията. Ако беше така, значи поне аз имах имунитет към нея. Не усещах нищо особено, освен слабата миризма на озон и хладния вятър в гърба си.
— Красиво място — въздъхна Сю. — Макар и голо.
На сутринта булдозерите започнаха работа, стъпквайки и последните остатъци на красота.
Подобно на много други обществени дейности, гражданската телекомуникационна система напоследък също бе изпаднала в крайно тежко състояние. Сателитите падаха от орбитите си, без да бъдат заменени с нови, старите медни жици бяха податливи на прищевките на времето. Въпреки всичко това извадих късмет и следващата нощ успях да се свържа с Ашли.
Нашият първи ден от разкопките бе крайно напрегнат и изненадващо плодотворен. Техническият екип на Сю бе засякъл епицентъра на появата, после инженерите бяха изравнили мястото и бяха излели бетонните основи на тау-турбулентния симулатор, наричан за кратко „ядрото“. Не ставаше дума, естествено, за атомно ядро в конвенционалния смисъл, а за фрагмент от екзотична материя, предназначен да осигурява необходимата защита, както термична, така и магнитна.
Другите по-малки бетонни площадки щяха да помещават няколкото резервни дизелови генератора, подаващи енергия за симулатора и за светлините и нашите електронни прибори. Към края на втората вечер бяхме превърнали изолираното плато в индустриален район от викторианската епоха и бяхме прогонили надалеч всички представители на местната фауна — зайци, прерийни кучета и змии. Фенерите ни светеха в нощта като лагерни огньове на някогашните индиански племена — кроу, сиукси или шайени, — въздухът миришеше на изгорели газове и нагорещена пластмаса.
Сю ме разпредели в отряда за охрана, но това очевидно целеше да ме спаси от необходимостта да копая канавки за химически тоалетни или да мъкна строителни материали. Точно преди залез извадих джобния си терминал, включих го в мрежата и успях да осъществя връзка с Ашли. Имах нужда да чуя гласа й, но той се смесваше с други гласове и образи.
Всичко е наред, увери ме тя. Парите, получени от Хич, стигнали да се покрият стари сметки и дори останало, за да заведе Катлин на два филма. Не разбираше защо е трябвало да оставям Морис Торанс да я охранява — каза, че предимно седи в колата на улицата срещу нашия апартамент. Пречел й и я притеснявал — имала усещането, че е под наблюдение.
Което си беше истина. Сю бе обезпокоена, че куинистите биха могли да я проследят до Минеаполис, и по нейно настояване Торанс се нагърби да пази Аш. Поне този път бях напълно съгласен със Сю.
— Той е приятен човек — рече Ашли, — но е малко изнервящо да ти върви по петите.
— Само докато се върна — успокоих я аз.
— Твърде дълго.
— Мисли за това като за начин да ми осигуриш спокойствие.
— А ти, като за причина да се прибереш по-скоро.
— Възможно най-рано, Аш.
— И как е… в Уайоминг?
— Жалко, че не можеш да го видиш. Слънцето току-що се скри. Мирише на див чай. — Миришеше също така на изгорели газове и негасена вар от тоалетните, но това предпочетох да й го спестя. — Небето е красиво като теб.
— Дрън-дрън… — гласът й се губеше заради лошата връзка.
— Цял ден копах дупки за нужници.
— Виж, това вече ми се струва по-достоверно.
— Липсваш ми, Аш.
— Ти също. — Тя замълча и чух мелодичен звън, като от звънеца на външната врата. — Някой идва.
— Ще ти се обадя утре.
— … утре — повтори тя и връзката бе прекъсната.
Но не можах да се свържа с нея на следващия ден. Линията се прекъсваше някъде в Дакота въпреки всичките ми опити. Навярно бяха изгърмели няколко щатски сървъра, поне така смяташе Рей Мозли и предполагаше, че става въпрос за саботаж на куинисти.
Тъкмо заради този комуникационен проблем в медиите се появиха съобщения за задаващия се хронолит ден по-рано от предвиденото. В Шайен, където в момента имаше безредици, буквално гъмжеше от репортери, но щеше да им е нужно известно време да цъфнат в околностите на Модести Крийк.
На следващата вечер инженерите поставиха кръгово осветление от ярки серни лампи. Работихме, докато взе да застудява и изгря луната — дълбаехме основите на бункер в засъхналата земя, на около метър от зоната на контакта, както и канали за комуникационните линии. Освен това разпъвахме телена ограда около района, чиято цел бе да задържи далече от нас куинисти и зяпачи. Хич смяташе, че за първите ще е необходима и въоръжена охрана. Естествено, бяхме подсигурили и такава.
Легнах си едва призори, с окървавени от плюски длани.
Обсадата щеше да започне всеки момент.
23.
Досега районът бе само на наше разположение. Съвсем скоро обаче тук щеше да се изсипе светът.
С всички произтичащи последствия. Не само репортери от медиите, но и куинисти от всякакви групировки… макар да се надявахме, че заради изолираното разположение няма да е възможно пристигането на солиден брой поклонници. („Това е нашият хаджилък — шегуваше се Сю. — На никого не си го даваме.“)
Поставихме военни постове покрай мрежата и на хълма и информирахме щатската полиция и местните власти, които бяха ужасно недоволни, задето действаме така открито, но нямаше какво да направят. Рей Мозли предполагаше, че разполагаме с около дванайсет часа, преди да дойдат първите гости. Вече бяхме издигнали стационарен кран над основите, който трябваше да прикрепя тау-ядрото и да ни помага при монтажа на всички останали устройства. Но дори сега не бяхме приключили.
Сю се навърташе около тежкотоварния камион, на който бе натоварено ядрото, и даваше съвети на
