нищо. Кой чете тези редове? Хора от моето поколение, от които толкова много измряха, а други си отиват в момента? Нашите наследници, които не са преживели тези събития и ги познават само от учебниците? Или някакво далечно поколение от мъже и жени, които може би са имали щастието да забравят поне малко от случилото се през този век?
С други думи, колко подробно трябва да ви разказвам и докъде да обяснявам?
Не зная има ли смисъл от подобни въпроси.
Всъщност, в този момент сме само двама. Аз и вие. Който и да сте.
Бяха изминали почти пет години от онова посещение в развлекателния център с Катлин до деня, когато Арни Къндерсън ми се обади от своя офис, което вероятно бе следващата повратна точка в моя живот, ако вярвате в причинно-следствената връзка и цивилизованите разлики между миналото и бъдещето. Но първо поне опитайте да си представите онези години, да усетите вкуса им — ако разбира се, не ги помните.
Пет лета — все топли, през които новините (като изключим тези, посветени на Куин) се съсредоточаваха главно върху непрестанното смаляване на Оглалалското водохранилище. Ню Мексико и Тексас бяха изгубили възможността да напояват изсъхналите си земи. Оглалалското водохранилище, подземен воден басейн с размерите на езерото Хурон, реликва от последната ледена епоха, оставаше жизненоважно за земеделието на Небраска, за части от Уайоминг, Колорадо, Канзас и Оклахома — а то продължаваше да се смалява, изсмуквано от безжалостно мощни центрофугови помпи. Новинарските емисии бяха завладени от зловещи картини на унищожени посеви и изгорели ниви — цели семейства, натоварили покъщнина в разнебитени камиони, се отправяха към магистралата в търсене на нов живот. Мъже и жени на опашки за безработни в Лос Анжелис и Детройт — сенчестата страна на нашата „процъфтяваща“ икономика. Тъй като повечето от нас имаха работа, ние си позволявахме лукса да бъдем състрадателни.
Пет зими. В онези години зимите бяха студени и безснежни. Богатите носеха дрехи с термична настройка — нова мода, заради която изглеждаше, че луксозните им квартали със скъпи магазини са били заселени от извънземни нашественици с полиестерни скафандри и дихателни маски, докато ние останалите кръстосвахме улиците с по няколко ката дрехи и гледахме да се придържаме към стените, за да избегнем пронизващия вятър. Домашни роботи (напълно автоматизирани прахосмукачки, тревокосачки в ярки цветове, за да се забелязват отдалече от играещите на двора дечурлига), всички тези неща бяха станали нещо обичайно. „Сони“ изтегли от пазара машината за разхождане на кучета след придобилия печална известност инцидент със злощастно шицу4 на едно кръстовище. В онези години дори старците престанаха да наричат развлекателните панели „телевизори“. Лукс Ибони обяви, че се оттегля от сцената — на два пъти. Клетъс Кинг победи Мерлин Лийхи и Федералната партия се настани в Белия дом, макар че демократите контролираха Конгреса.
Модни фрази на деня, вече почти забравени: „сега ми дай
Имена и места, които често се мяркат из вестникарските заглавия: доктор Дан Лесер, Съдилище на колела, Бекет и Голдщайн, Куаме Хинто.
Събития: заирската пандемия, сривът на еврото и бунтовете в Хага.
И, разбира се, неизменният Куин — като несекващ тамтамен ритъм.
Пьонгианг, после Хо Ши Мин, след това Макао, Сапоро, Кантонските равнини, Ичанг…
И началото на куинманията: десетките хиляди сайтове с причудливи, противоречиви теории, несекващите дебати във вестниците, научните симпозиуми и срещите на граждански комитети, мозъчните атаки на водещи учени и специалните разследвания на Конгреса. Млад мъж в Лос Анжелис поискал официално да бъде преименуван на Куин и се сдоби с безбройни последователи.
Куин, който или каквото и да бе, вече бе предизвикал смъртта на стотици и хиляди хора, може би дори повече. Една от причините името да бъде споменавано с мрачно уважение. Да стане любим надпис върху фланелките, който по-късно ще бъде забранен в някои училища и университети. И тъй като Куин не символизираше нищо друго, освен разрушението и завоеванието, той се превърна в манифест на недоволните и онеправданите. Ала в Северна Америка никой не обръщаше сериозно внимание на тези неща. Навсякъде другаде сеизмичните размествания бяха осезаеми.
Аз ги следях внимателно.
В продължение на две години бях на работа в научния център „Кемпиън-Милър“, в покрайнините на Сейнт Пол, където разработвахме патчове за самоеволюиращ търговски интерфейсен код. След това ме преместиха в офиса в централната част на градчето, в група, която вършеше почти същата работа, но на далеч по-секретно ниво — собствения строго охраняван код на компанията, туптящото сърце на повечето ни продукти. В нормални дни отивах на работа с кола, а когато бе прекалено студено или валеше проливно, вземах новото свръхскоростно влакче, в чието лъскаво алуминиево купе, пътниците деляха топлина и влага и смесваха миризми на потни тела и автършейв, извърнали очи към запотените стъкла, зад които бързо се менеше градският пейзаж.
(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)
Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.
Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.
Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.
Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.
— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.
— Да, цитират ме тук-там.
— Радвам се да се запознаем.
— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.
— Така ли?
— Каква
Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.
— Не е необходимо — поклати глава тя. — Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.
— Можеш ли?
Но тя вече се беше изгубила в тълпата.
— Виждам, че имаш сериозни връзки — рече ми Анели, докато се прибирахме.
