Приглушена експлозия и остър пукот.
При закъснител, нагласен на минимума, термитната микрограната трябваше да избухне почти мигновено и да насочи деветдесет процента от ударната вълна към мястото на контакта. Останалите десет процента унищожиха китката ми, смъкнаха плътта от металните кости и подсилените карбонови сухожилия, разкъсаха специалните стави и пробиха в дланта дупка колкото монета.
От долната страна стъклото се разби като тънък лед. Всичко ставаше като в забавен кадър. Усетих как опората под мен хлътва, после се плъзнах настрани в отвора. Смътно усетих как в каютата нахлува студен въздух. Над мен по лицето на Кавахара се изписа тъпо смайване, когато осъзна какво става, но вече бе твърде късно. Тя полетя с мен, блъскайки отчаяно по главата и гърдите ми, ала не можеше да се изтръгне от желязната хватка. Клещите замахнаха, обелиха ивица плът от скулата ми, отново потънаха в разкъсаното око, но болката вече беше далечна и незначителна, изгаряше сред пламъка на яростта, която най-сетне бе избухнала през остатъците от бетатанатина.
„Кажете им: все още гневна.“
После парчето стъкло, върху което се борехме, не издържа, и ни изхвърли в небето и вятъра.
Падахме…
Лявата ми ръка беше парализирана от експлозията, но когато започнахме да се премятаме през ледения мрак, аз завъртях дясната си ръка и притиснах другата граната към тила на Кавахара. Смътно зърнах океана далече под нас, видях как „Глава в облаците“ стремително отлита нагоре, и видях лицето на Кавахара, загубило всякакво човешко изражение. Нещо крещеше, но не знаех дали звукът идва отвън или отвътре. Съзнанието ми се отдалечаваше по спирала сред пискливия вой на вятъра и вече не намирах път към малкото прозорче на индивидуалната гледна точка. Падането ме унасяше като сън.
Със сетните остатъци от воля притиснах гранатата и черепа към гърдите си и зачаках експлозията.
Последната ми мисъл бе надежда, че Дейвидсън гледа екрана.
42.
По ирония на съдбата адресът се оказа в Лизниград. Слязох от таксито на две пресечки преди него и продължих пеш. Все още не можех да се отърва от странното чувство за взаимна обвързаност, сякаш изведнъж през тъканта на реалния живот насреща ми надничаше механизмът на Вселената.
Апартаментът, който търсех, се намираше в Г-образен блок с буренясала бетонна площадка за кацане отзад. Веднага забелязах микрокоптера сред паркираните таратайки. Наскоро някой го бе боядисал в червено. По носа и опашката провисваха гроздове от скъпи на вид сензори. Кимнах замислено и се изкачих по външното стълбище на втория етаж.
Почуках на вратата на номер седемнайсет. Отвори ми единайсетгодишно момче, което ме гледаше с тъпа враждебност.
— Какво?
— Бих искал да разговарям с Шерил Бостък.
— Да, ама я няма.
Въздъхнах и почесах белега под окото си.
— Мисля, че не е вярно. Нейният коптер е отзад, ти си синът й Дарил, а нощната смяна приключи преди около три часа. Ще й кажеш ли, че един човек е дошъл да говори с нея за носителя на Банкрофт?
— Ченге ли си?
— Не, само искам да поговорим. Може дори да изкара нещо, ако ми помогне.
Момчето ме погледа още една-две секунди, после безмълвно затвори вратата. Чух го да вика майка си. Чаках и се борех с желанието да запаля цигара.
Пет минути по-късно Шерил Бостък изникна на ватата, облечена с широк халат. Синтетичният й носител беше още по-безизразен от този на момчето, но знаех, че отвътре не е така.
— Искали сте да ме видите — попита неравният синтетичен глас. — За какво?
— Аз съм частен детектив, нает от Лорънс Банкрофт — отговорих аз колкото се може по-кротко. — Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса за задълженията си в „Сайка Сек“. Може ли да вляза?
Тя издаде глух звук, сякаш неведнъж бе опитвала без успех да затръшне вратата пред досадни посетители.
— Няма да отнеме много време.
Тя сви рамене и отвори вратата по-широко. Минах край нея и влязох в мизерна, но чиста стая, където единствената забележителност бе разкошен черен сензофилмов дек. Системата стърчеше над килима в дъното като идол на някакво тайнствено машинно божество, а останалите мебели покорно се редяха около нея. Декът изглеждаше нов, също като боята на микрокоптера.
Дарил бе изчезнал някъде.
— Хубав дек — казах аз и пристъпих да огледам дисплея. — Кога го купихте?
— Преди време. — Шерил Бостък затвори вратата и неуверено пристъпи в средата на стаята. Лицето й почваше да оживява и по него се изписа подозрителност. — Какво искате да ме питате?
— Може ли да седна?
Тя мълчаливо ми кимна към едно от продънените кресла и седна отсреща. В деколтето на халата синтетичната плът изглеждаше неестествено розова. Вгледах се в нея и се запитах дали изобщо искам да продължа.
— Е? — Тя нервно ми махна с ръка. — Какво искате да ме питате? Щом ме събуждате след нощна смяна, трябва да има сериозна причина, по дяволите.
— На 14 август, вторник, вие отидохте в семейната клонингова камера на Банкрофт и инжектирахте нещо в резервното тяло на Лорънс Банкрофт. Бих искал да знам какво беше, Шерил.
Резултатът бе по-драматичен, отколкото можех да предполагам. Изкуственото лице на Шерил Бостък се изкриви и тя отскочи назад, сякаш я бях заплашил с полицейска електрическа палка.
— Това влиза в задълженията ми — пискливо извика тя. — Имам разрешение да извършвам манипулации с клонингите.
Думите не изглеждаха нейни. Сякаш я бяха накарали да ги научи наизуст.
— Какво е синаморфестерон? — попитах аз.
Евтините синтове не се изчервяват и не пребледняват, но лицето й говореше красноречиво. Тя приличаше на уплашено животно, предадено от собственика си.
— Откъде знаете? Кой ви го каза? — изхлипа тя. —
После рухна на дивана, закри лицето си с длани и зарида. Като чу, Дарил се появи от съседната стая, поколеба се и явно реши, че не може или не бива да стори нищо. Остана на прага, като ме гледаше уплашено. Удържах въздишката и му кимнах, опитвайки да изглеждам безобиден. Той предпазливо се приближи до дивана и докосна майка си по рамото. Тя трепна като ударена. Разтърси ме вълна от спомени и усетих как собственото ми лице става студено и свирепо. Опитах да им се усмихна, но не успях.
Изкашлях се.
— Не съм дошъл да ви сторя зло. Просто искам да знам.
Бе нужна около минута, за да проникнат думите през паяжината от ужас в съзнанието на Шерил Бостък. Още по-дълго й трябваше, за да овладее сълзите и да ме погледне. До нея Дарил плахо я галеше по косата. Изскърцах със зъби и се опитах да прогоня спомените от времето, когато и аз бях на единайсет години. Чаках.
— Тя беше — каза накрая Шерил.
Къртис ме пресрещна, докато заобикалях Слънчевия дом откъм морето. Лицето му бе потъмняло от гняв, а ръцете, свити в юмруци.
— Тя не иска да разговаря с теб — изръмжа той.
— Махни се от пътя, Къртис — казах спокойно аз. — Или ще си изпатиш.
Той зае каратистка стойка.
— Казах, че тя…
Ритнах го в коляното и той падна. Втори ритник го отхвърли два метра надолу по склона към тенискорта.
