някакво механично божество. Избухна прожекторен лъч и светлината му ни обля в бял огън. Легнал на паважа, аз присвих очи и смътно различих полицейската кола — стандартна машина за борба с масовите безредици, увиснала с мигащи светлини на пет метра над улицата. Леката вихрушка от турбините отхвърляше хартии и парчета найлон към околните фасади и ги приковаваше там като умиращи пеперуди.
—
Монголецът завъртя ръка и квантовият бластер описа огнена дъга в мрака, а полицейската кола отскочи, опитвайки да избегне лъча. От един отвор някъде под носа на машината избухна картечен огън, но монголецът вече бе прекосил улицата. С един изстрел разби някаква врата и хлътна в димящия отвор.
Някъде вътре отекнаха писъци.
Бавно се надигнах от земята и погледнах как машината се спуска на един метър височина. Върху тлеещия ръб на кабината изникна пожарогасител и по улицата прокапа бяла пяна. Точно зад мястото на пилота с тихо бучене се разтвори люк и в отвора застана Кристин Ортега.
10.
Колата представляваше опростен вариант на онази, която ме откара до Слънчевия дом, и в кабината беше шумно. Ортега трябваше да крещи през воя на двигателите.
— Ще пуснем подир него обонятелен екип, но ако има дебели връзки, до разсъмване може да си намери вещества, които изцяло да променят телесните му химически характеристики. След това остава само да разчитаме на свидетелски показания. А в тази част на града…
Машината направи завой и Ортега посочи надолу към лабиринта от улици.
— Виж го само. Викат му Лизниград. Някога се е наричал Портеро. Разправят, че бил прилично място.
— И какво е станало?
Ортега сви рамене.
— Икономическа криза. Нали знаеш как е. Имаш си къща и клонингова застраховка, а на другия ден изведнъж изхвръкваш на улицата и се чудиш как да си изкараш залъка.
— Лоша работа.
— Нали? — подхвърли небрежно полицайката. — Ами ти, Ковач, за какъв дявол се беше домъкнал при Джери?
— Търсех някой да ми начеше крастата — изръмжах аз. — Законът не го забранява, нали?
Тя ме погледна.
— Не си се чукал при Джери. Беше вътре само десет минути.
Свих рамене на свой ред и направих извинителна физиономия.
— Ако те бяха зареждали в мъжко тяло направо от резервоара, щеше да знаеш какво е. Хормони. Всичко става на бегом. В подобни заведения качеството не е от значение.
Ортега разтегли устни в нещо като усмивка. Приведе се към мен в пространството между двете седалки.
— Глупости, Ковач. Глу-по-сти. Проверих с какво разполагат за теб в Милспорт. Психологически профил. Наричат го градиент на Кемерих, и твоят е толкова стръмен, че ми трябваха клинове и въжета, за да го преодолея. Каквото и да вършиш, държиш най-много на качеството.
— Добре де. — Извадих цигара и запалих. — Нали знаеш, че един мъж може да стори много за десет минути.
Ортега извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш около лицето й кръжеше досадна муха.
— Да, бе. И сигурно ще речеш, че с кредита, дето ти го отпусна Банкрофт, не можеш да си позволиш нещо по-свястно от оная дупка на Джери?
— Не става въпрос за цени — казах аз и се запитах дали точно това не води хора като Банкрофт в Лизниград.
Ортега подпря глава на илюминатора и се загледа навън към дъжда.
— Търсиш нишки, Ковач. Отишъл си при Джери да провериш нещо, което Банкрофт е вършил там. С малко повече време ще разбера какво е, но би било по-лесно, ако ми кажеш.
— Защо? Ти сама каза, че случаят е приключен. Какво те засяга?
Това я накара отново да ме погледне. В очите й играеха пламъчета.
— Засяга ме да запазя мира. Може би не си забелязал, но всеки път, когато се срещаме, наоколо гърми канонада.
Разперих ръце.
— Нямам оръжие. Само задавам въпроси. И като стана дума за въпроси… Как тъй се озова зад гърба ми, когато почна веселбата?
— Сигурно имам късмет.
Премълчах. Нямаше съмнение, че Ортега ме следи. А това от своя страна означаваше, че знае за случая Банкрофт повече, отколкото признава.
— Какво ще стане с колата ми? — попитах аз.
— Ще заръчам да я приберат. Уведоми компанията, от която си я наел. Нека пратят някого да я вземе от полицейския паркинг. Освен ако още ти трябва.
Поклатих глава.
— Кажи ми нещо, Ковач. Защо избра наземна кола? — Тя потупа стената до себе си. — С парите, които ти плаща Банкрофт, можеше да наемеш нещо такова.
— Обичам да пътувам по земята — казах аз. — Така по-добре се усещат разстоянията. А на Харлановия свят не летим много.
— Наистина ли?
— Наистина. Слушай, онзи приятел, дето едва не ви подпали в небето…
— Моля? — Тя вдигна вежда и направи физиономията, с която вече започвах да свиквам. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че ние ти спасихме носителя. Тебе те бяха взели на мерник.
Махнах с ръка.
— Както речеш. Той ме чакаше.
— Чакал те? — Не знам какво мислеше Ортега в действителност, но по лицето й се изписа смайване. — Според ония търговци на „дърво“, които прибрахме, човекът просто купувал стока. Бил стар клиент, така разправят.
Поклатих глава.
— Чакаше ме. Поисках да разговарям с него и той избяга.
— Може да не си му допаднал. Един от търговците, май онзи с пукнатия череп, разправя, че си изглеждал надъхан да претрепеш някого. — Тя пак сви рамене. — Казват, че ти си започнал, и определено изглежда така.
— В такъв случай защо не ми предявиш обвинения?
— О, и за какво? — Тя вдигна два пръста пред устата си и издиша въображаемо облаче дим. — Органични увреждания (вероятно леки) срещу двама търговци на „дърво“? Застрашаване на полицейско имущество? Нарушаване на покоя в Лизниград? Не ме разсмивай, Ковач. Около заведението на Джери всяка нощ стават такива неща. Твърде съм уморена, за да пиша рапорти.
Колата се наклони и през стъклата видях да се очертава смътно кулата на „Хендрикс“. Бях приел предложението на Ортега да ме откара по същата причина, поради която се съгласих и предния ден — да видя какво ще излезе. Емисарска мъдрост. Плувай по течението и гледай какво ще ти разкрие. Нямах причини да предполагам, че Ортега лъже за крайната цел на полета, но все пак донякъде се изненадах, когато зърнах кулата. Емисарите не са особено доверчиви.
След кратка разправия с „Хендрикс“ относно разрешението за кацане, пилотът се спусна към мърлява площадка на върха на кулата. Усетих как по време на кацането вятърът тласка лекия корпус, а когато люкът се отвори, отвън нахлу студ. Надигнах се от седалката. Ортега остана на място и ме проследи със замислен поглед, който още не можех да разгадая. Между нас отново увисна снощното напрежение. Усещах как в мен
