Лимузината рязко свърна настрани и започна да губи височина. Облегнах се сред касапницата и избърсах с ръкав още кръв от лицето си.
— Добре — казах аз по-спокойно. — А сега ме свали близо до Мишън Стрийт. И ако се каниш да подадеш сигнал за помощ, запомни едно. Започне ли престрелка, ти умираш пръв. Ясно? Умираш пръв. Говоря за истинска смърт. Ще се погрижа да ти изгоря приставката, дори ако това е последното, което ще сторя, преди да ме очистят.
На екрана лицето му пребледня. Беше изплашен, но не достатъчно. Или просто се боеше от някой друг. Всеки, който слага баркод на служителите си, едва ли е от добродушните, а създаденият рефлекс за подчинение към висшестоящите обикновено надделява над страха от смъртта. В края на краищата нали точно така се водят войните — с бойци, които повече се боят да нарушат устава, отколкото да умрат в сражение.
Някога и аз бях такъв.
— Какво ще речеш за една идея? — бързо предложих аз. — На слизане нарушаваш правилата за движение. Ченгетата идват и те прибират. Ти мълчиш. Аз съм изчезнал и те нямат какво да ти лепнат, освен нарушението на правилника. Казваш, че нищо не знаеш. Ти си обикновен шофьор. Пътниците отзад се скарали, после аз съм те принудил да кацнеш. Междувременно твоят шеф за нула време те измъква под гаранция и получаваш премия задето не си пропял пред ченгетата.
Гледах напрегнато екрана. Шофьорът се поколеба, преглътна мъчително. Добре, това беше морковът, а сега тоягата. Отново изключих предпазителя на бластера, показах му го и притиснах дулото към тила на Треп.
— Това е сделката. Сам избираш.
Изстрелът от упор превърна в пара част от гръбнака, приставката и всичко наоколо. Отново погледнах екрана.
— Решавай.
Лицето на шофьора се изкриви и лимузината полетя стръмно надолу. Погледнах през стъклото към ниското въздушно движение, после се приведох напред и почуках екрана.
— Няма да забравиш за нарушението, нали?
Той хлъцна и кимна. Лимузината пропадна отвесно през въздушните трасета, тежко се блъсна в земята и продължи напред сред яростния хор на сигнали за сблъсък откъм околните машини. През стъклото разпознах улицата, по която бях минал заедно с Къртис предната вечер. Скоростта намаля.
— Отвори страничната врата — наредих аз, прибирайки бластера под якето.
Шофьорът кимна вдървено и вратата се открехна. Извъртях се, ритнах я да се отвори докрай и чух нейде над нас воя на полицейски сирени. За миг срещнах в екрана погледа на шофьора и се усмихнах.
— Умник — казах аз и се хвърлих навън в движение.
Тротоарът ме блъсна в рамото и гърба, докато се търкалях сред смаяните викове на пешеходците. След две премятания се блъснах в каменна фасада и предпазливо станах на крака. Някаква минаваща двойка ме гледаше втренчено. Озъбих се в усмивка, която ги накара бързо да продължат напред, проявявайки подчертан интерес към витрините.
Облъхна ме струя топъл, задушен въздух — полицейска патрулна кола се спускаше подир нарушителя. Останах на място, като отвръщах втренчено на погледите на оредяващата тълпа минувачи, които бяха забелязали необичайното ми пристигане. Един по един хората насочваха вниманието си към мигащите светлини на полицейския патрул, увиснал заплашително над спрялата лимузина.
— Изключи двигателите и остани на място — прогърмя мощен глас от високоговорителите.
Около лимузината почна да се струпва навалица. Хората бързаха покрай мен, блъскаха се да видят какво става. Облегнат на стената, аз проверих дали имам някакви поражения от падането. Ако се съди по отслабващото вцепенение в рамото и гърба, всичко бе минало както трябва.
— Вдигни ръце и се отдръпни от колата — кънтеше металният глас на полицая.
Над подскачащите глави на зяпачите зърнах как шофьорът послушно излиза от лимузината с вдигнати ръце. Видя ми се облекчен, че е жив. За момент се запитах защо толкова рядко срещах подобно благоразумие в кръговете, където се движех.
Май на хората просто им се умира, реших аз.
Няколко метра отстъпвах заднешком през тълпата, после се завъртях и тръгнах през ярко осветената анонимност на нощния град.
15.
„Вече ми втръсна да слушам, че личното е и политическо. Затова ако някой тъп политик, някой играч във властта се опитва да провежда политика, която вреди на вас или на близките ви, ПРИЕМЕТЕ ГО ЛИЧНО. Разгневете се. Машината на Правосъдието няма да ви помогне — тя е бавна, студена и отгоре на всичко е тяхна, както програмно, така и материално. Само дребните хора страдат от ръката на Правосъдието; всемогъщите се изплъзват от нея с лукава усмивка. Ако искате правосъдие, трябва да го изкопчите със сила. Превърнете го в ЛИЧЕН въпрос. Нанесете им колкото можете повече удари. НАКАРАЙТЕ ГИ ДА ПРОУМЕЯТ. Така ще имате далеч по-добър шанс следващия път да ви вземат на сериозно. Да ви сметнат за опасен. И не се заблуждавайте: да ви вземат на сериозно, да ви сметнат за опасен е знак за различие, за ЕДИНСТВЕНОТО различие според тях, между играчи и дребни хора. С играчите се споразумяват. Дребните хора биват ликвидирани. А освен това те отново и отново трупат върху вашето ликвидиране, вашето интерниране, вашата инквизиция или брутална екзекуция едно последно и върховно оскърбление — че това е бизнес, че е политика, че така върви светът, че животът е тежък и че НЯМА НИЩО ЛИЧНО. Е, майната им. Направете го лично.“
Докато стигна до Лизниград, над Бей Сити вече изгряваше хладна синя зора и след отминалия дъжд всичко лъщеше като влажна оръжейна стомана. Стоях в сянката на колоните и оглеждах улицата за следи от движение. Изпитвах необходимото чувство, но не беше лесно да го поддържам в студените лъчи на новия ден. Главата ми бучеше от бързото усвояване на данни, а нейде в дъното на съзнанието ми витаеше Джими де Сото като неспокоен домашен дух.
„Къде отиваш, Так?“
„Да нанеса няколко удара.“
„Хендрикс“ не бе успял да открие никакви данни за клиниката, където ме разпитваха. От обещанието на Дийк към монголеца да му донесе диск с мъченията ми, можех да предполагам, че мястото трябва да е отвъд залива, вероятно в Окланд, но това само по себе си не помагаше много дори на изкуствения интелект. Изглежда, из цялата зона около залива се въртеше нелегална биотехнологична дейност. Щях да повторя маршрута си по трудния път.
От „Скришното място на Джери“.
В това отношение „Хендрикс“ се оказа по-полезен. След кратък дуел с някаква долнопробна предпазна система той изложи върху екрана в стаята ми всички тайни на клуба. Архитектурен план, охраняващ персонал, разписания и смени. Усвоих всичко това за секунди, тласкан от тлеещата ярост след разпита. Когато небето в прозореца зад мен почна да избледнява, аз прибрах немекса и филипса в кобурите, прикрепих тебитския нож и тръгнах да разпитвам на свой ред.
На идване към хотела не видях преследвача си, нямаше го и когато излязох. Късметлия.
