Мъжки и женски гласове стенеха, шепнеха, преплитаха се. Истински хор, разтърсван в тръпките на оргазма. Картините представяха богато разнообразие от сексуални предпочитания. Водовъртеж от мимолетни сетивни усещания.
Сякаш за да докажат последното, избраните напосоки образи изведнъж се ограничиха до поток от хетеросексуални комбинации. Вероятно бяха засекли реакцията ми на хаоса от варианти и съответно променяха програмата на излъчвателя. Истинско чудо на техниката.
Потокът приключи със светещ телефонен номер и стърчащ пенис в ръцете на жена с дълга черна коса и пурпурно червило. Тя погледна право към мен. Усетих докосването й.
— Глава в облаците — прошепна тя. — Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш, със сигурност можеш да си позволиш това.
Тя наведе глава, устните й плъзнаха надолу по пениса. Сякаш всичко ставаше с мен. После дългата черна коса се разстла във всички посоки и затъмни картината. Отново се озовах на улицата, замаян и облян в пот. Машината продължи покрай бордюра. По-мъдрите минувачи отскачаха извън радиуса на излъчвателя.
Открих, че номерът се е запечатал в паметта ми.
От потта ме побиха тръпки. Разкърших рамене и тръгнах напред, като се мъчех да не забелязвам многозначителните погледи наоколо. Почти тичах, когато между пешеходците отпред се разкри свободно пространство и видях дългата, ниска лимузина, паркирана край входа на „Хендрикс“.
Раздрънканите нерви тласнаха ръката ми към кобура на немекса, но след миг разпознах колата на Банкрофт. Въздъхнах дълбоко, заобиколих лимузината и проверих дали шофьорът е зад волана. Нямаше го. Все още се чудех какво да правя, когато задната врата се отвори и отвътре излезе Къртис.
— Трябва да поговорим, Ковач — изрече той в стил „мъжко момче“ и аз едва се удържах да не избухна в истеричен кикот. — Време е за решение.
Огледах го от глава до пети, усетих по стойката и държанието, че в момента е стимулиран химически, и реших да не се карам.
— Дадено. В лимузината ли?
— Тясно е вътре. Защо не ме поканиш в стаята си?
Присвих очи. В гласа на шофьора звучеше явна враждебност и също тъй явна беше издатината отпред на безупречно изгладените му панталони. Вярно, аз имах нещо подобно, макар и вече спадащо, но помнех отлично, че колата на Банкрофт е защитена от улични излъчватели. Случаят беше друг.
Кимнах към входа.
— Добре, да вървим.
Вратата се разтвори да ни пропусне и „Хендрикс“ оживя.
— Добър вечер, сър. Тази вечер нямате посетители…
Къртис изсумтя.
— Голямо разочарование, а, Ковач?
— … нито известия, откакто излязохте — продължи безметежно хотелът. — Желаете ли тази личност да бъде приета като гост?
— Да, разбира се. Имаш ли бар, където да идем?
— Казах в твоята стая — изръмжа Къртис зад мен, после изквича, защото бе улучил с пищял една от ниските метални масички.
— Бар „Среднощен фенер“ се намира на този етаж — каза хотелът с известно съмнение, — но от доста време не е използван.
— Казах…
— Млъкни, Къртис. Не са ли ти казвали, че на първа среща не се прибързва? Добре, избираме „Среднощен фенер“. Подготви го, ако обичаш.
В отсрещния край на фоайето, близо до таблото за резервации, част от стената плъзна неохотно настрани и в помещението зад нея примигаха светлини. Следван от сумтящия Къртис, аз отидох до отвора и видях късо стълбище, водещо надолу към бара.
— Ще ни свърши работа. Хайде, идвай.
Неизвестният декоратор на бар „Среднощен фенер“ явно бе приел задачата си буквално. По стените, сред разтегнати спирали в тъмносиньо и пурпурно, се мъдреха всевъзможни часовникови циферблати, сочещи или въпросния нощен час, или няколко минути преди него, а около тях се преплитаха всички видове лампи и фенери, които човек е създавал — от праисторическия глинен светилник до ензимната фосфоресцираща тръба. Покрай две от стените имаше скамейки като зъбчати колела и масички като часовници, а в средата на помещението — кръгъл бар със същата форма. Точно зад цифрата дванайсет стоеше неподвижно робот, съставен изцяло от часовници и фенери.
Липсата на други клиенти правеше обстановката още по-призрачна и докато вървяхме към чакащия робот, аз усетих как войнствеността на Къртис започва да се изпарява.
— Какво ще поръчате, господа? — попита автоматът.
Не видях откъде идва гласът. Лицето на робота представляваше античен бял аналогов часовник с римски цифри и тънички барокови стрелки. Леко изнервен, аз се обърнах към Къртис, по чието лице забелязах първите признаци на опомняне.
— Водка — заяви лаконично той. — „Събдзиро“.
— И уиски. Каквото пия от барчето в апартамента. Стайна температура, моля. Поръчките са за моя сметка.
Лицето циферблат леко кимна и една ръка с множество стави се врътна нагоре да избере чаши. Другата ръка, изобразяваща лампа с цяла гора от тънки кранчета вместо фитил, наля избраните питиета.
Къртис взе чашата си и гаврътна солидна глътка. После вдъхна въздух през зъби и изръмжа доволно. Аз отпих малко по-възпитано, като се чудех кога ли по тръбите и кранчетата е текъл за последен път алкохол. Съмненията ми се оказаха безпочвени, затова удължих глътката и оставих уискито да плъзне меко надолу.
Къртис тресна чашата си на бара.
— А
— Добре, Къртис — бавно изрекох аз, гледайки в чашата си. — Предполагам, че носиш послание.
— И още как. — Гласът му бе напрегнат до скъсване. — Дамата пита приемаш ли нейното великодушно предложение или не. Това е. Трябва да ти дам време за размисъл, тъй че ще си допия водката.
Отправих поглед към една марсианска пясъчна лампа, закачена на отсрещната стена. Започвах да разбирам настроението на Къртис.
— Нагазих ти в територията, а?
— Не ме предизвиквай, Ковач. — Гласът му звучеше отчаяно. — Една сбъркана дума и ще те…
— Какво?
Оставих чашата и се обърнах към него. Той беше на половината от моята субективна възраст — млад, мускулест и химически стимулиран до състояние да си въобразява, че е опасен. Вбесяващо напомняше самия мен на същата възраст. Искаше ми се да го раздрусам.
— Хайде де. Какво ще ми направиш?
Къртис преглътна с усилие.
— Служил съм в космическата пехота.
— Като мажоретка ли? — Понечих да го блъсна в гърдите, но се засрамих и отпуснах ръка. Продължих малко по-тихо.
— Слушай, Къртис. Не вкарвай в беля и двама ни.
— Мислиш се за много печен, нали?
— Не е там работата, х… Къртис. — Едва не го нарекох „хлапе“. Една част от мен сякаш наистина искаше
