— Да, и това предположихме. Спокойно, Ковач, нали чу, че стана дума за частния терминал. Специален полет само за теб. Ако щеш, носи си и ядрена бойна глава. Така бива ли?
— Къде отиваме, Треп?
Тя се усмихна.
— В Европа.
25.
Не знам къде точно кацнахме, но времето в Европа беше по-добро. Напуснахме късия суборбитален самолет без прозорци и тръгнахме по пистата от разтопено стъкло към терминала под ярките слънчеви лъчи, чийто натиск усещах върху тялото си дори през якето. Небето над нас бе чисто синьо от хоризонт до хоризонт, а въздухът ми се стори тежък и сух. Според часовника в кабината все още беше ранен следобед. Съблякох якето.
— Трябва да ни чака лимузина — подхвърли Треп през рамо.
Без формалности влязохме в терминала и минахме през зона на микроклимат, където палми и други тропически растения се стремяха към високия стъклен таван. От напоителните системи се ръсеше ситен дъждец и приятно овлажняваше въздуха след външната жега. Между дърветата играеха деца, а по скамейките от ковано желязо дремеха старци, напълно примирени с техните крясъци. Средните поколения се бяха събрали на групички около щандовете за кафе и разговаряха с много повече жестове, отколкото в Бей Сити, сякаш изцяло забравили за властта на времето и разписанията.
Преметнах якето на рамо, за да прикрия донякъде оръжията си и последвах Треп между дърветата. Не бях чак толкова бърз, че да се изплъзна от погледите на двама пазачи, застанали под близката палма, както и на едно момиченце, което подскачаше насреща ни по пътеката. Треп направи знак на настръхналите пазачи и те отново заеха предишната си безгрижна стойка. Очевидно ни очакваха. Момиченцето не се поддаде тъй лесно — то ме зяпна с разширени очи, докато не насочих насреща показалец със съответния звуков ефект. После се усмихна широко и отскочи зад най-близкото дърво. Докато се отдалечавах, чувах как детето имитира изстрели подир мен.
Когато излязохме, Треп ме поведе покрай колоната от таксита към черен автомобил, който ни чакаше с включен двигател в забранена за паркиране зона. Качихме се в прохладното купе с автоматични бледосиви седалки.
— Още десет минути — обеща тя, докато излитахме. — Как ти се стори микроклиматът?
— Много приятно местенце.
— Има ги из цялата аерогара. През почивните дни хората идват от центъра да киснат тук по цял ден. Щура работа, а?
Аз изсумтях и се загледах през прозореца. Направихме завой и полетяхме над кварталите на голям град. Отвъд него прашна на вид равнина се простираше към хоризонта и болезнено ярката синева на небето. Отляво зърнах планински възвишения.
Треп навярно усети нежеланието ми да разговарям и включи телефонен кабел в гнездо зад ухото си. Имаше имплантиран чип. Тя затвори очи и подхвана беззвучен разговор, а аз останах със странното чувство за самота, което изпитвах винаги, когато някой използваше подобно устройство.
Нямах нищо против самотата.
Истината е, че не бях много приятен спътник. В кабината на суборбиталния самолет се държах резервирано въпреки явния интерес на Треп към миналото ми. Накрая тя се отказа от опитите да изкопчи някоя история за Харлановия свят или Корпуса и вместо това се опита да ме научи на някакви местни игри с карти. Смътното чувство за любезност ме накара да се съглася, но игра на две ръце не е от най- интересните, пък и не изпитвахме истинско увлечение. Остатъкът от полета до Европа изминахме мълчаливо, заети да се ровим из паметта на салона, богато заредена със забавни и информационни предавания. Въпреки привидното безразличие на Треп, аз не можех да забравя обстоятелствата на последния ни съвместен полет.
Равнината под нас отстъпи място на все по-зелени възвишения, сетне се появи долина, където гористите чукари сякаш се сключваха около нещо, сътворено от човешка ръка. Когато започнахме да слизаме, Треп откачи телефонния кабел и енергично замига, което подсказваше, че не си е направила труда първо да изключи невронния чип — нещо строго забранено от повечето производители. Може би просто искаше да ме впечатли. Аз почти не забелязах. Вниманието ми бе погълнато изцяло от мястото, където кацахме.
Под нас се издигаше масивен каменен кръст, по-голям от всеки друг, който бях виждал досега, ерозирал от времето и покрит с петна. Докато колата слизаше по спирала към неговата основа, аз осъзнах, че незнайният строител на монумента го е разположил върху огромна скална издатина, тъй че приличаше на титаничен меч, забит в земята от някое уморено божество на войната. Размерите му дотолкова хармонираха с околните планини, че сякаш бе невъзможно да е поставен тук по човешка воля. Стъпаловидните тераси от камък и обслужващи здания, монументални сами по себе си, ставаха почти нищожни под мрачната сянка на това уникално творение.
Треп ме гледаше с блясък в очите.
Лимузината кацна на една от скалните тераси. Излязох навън и се загледах в кръста, примигвайки от яркото слънце.
— Това на католиците ли принадлежи? — попитах аз.
— Било е тяхно. — Треп махна с ръка към грамадна стоманена врата, вградена в скалата пред нас. — Някога, докато още е било ново. Сега е частна собственост.
— Как така?
— Питай Рей.
Сега Треп на свой ред не проявяваше интерес към разговора. Сякаш нещо в огромната структура разбуждаше съвсем друга част от характера й. Тя плавно се устреми към вратата, като че притегляна от магнит.
Когато наближихме портала, двете крила бавно се разтвориха с глух тътен на тежки панти и спряха, оставяйки отвор с широчина около два метра. Кимнах на Треп, тя сви рамене и прекоси прага. Някакви едри силуети лазеха като паяци надолу по стените в полумрака от двете страни на вратата. Плъзнах ръка към дръжката на немекса, но знаех, че оръжието няма да ми помогне. Бяхме навлезли в страната на великани.
Дула с дължината на човешко тяло изникнаха от сенките, докато две автоматични охранителни системи ни изследваха от глава до пети. Доколкото можех да преценя, калибърът им беше като на онези във фоайето на „Хендрикс“, затова покорно предадох оръжията си. Със странно шумолене, напомнящо за движение на гигантски насекоми, автоматичните убийци се оттеглиха назад и изпълзяха нагоре към постовете си под тавана. В основата на двете ниши, където се спотайваха, различих масивни железни ангели с мечове.
— Идвай — раздаде се гласът на Треп, неестествено силен сред катедралната тишина. — Да не мислиш, че ако искахме да те убием, щяхме да те разкарваме чак дотук?
Последвах я по каменно стълбище към основната зала. Намирахме се в грамадна базилика, която навярно минаваше по цялата дължина на скалната основа под кръста и чийто таван чезнеше в мрака високо над нас. Пред нас се появи ново стълбище, водещо към издигната и малко по-тясна секция, където осветлението бе по-силно. Когато стигнахме там, видях, че сводът се извива над каменни статуи на пазачи с качулки, положили ръце върху тежки мечове. Устните им се извиваха в пренебрежителна усмивка.
Усетих как собствените ми устни леко трепват, а мислите ми прелитат като бронебойни снаряди.
В края на базиликата из въздуха висяха някакви сиви очертания. Отначало помислих, че виждам поредица заоблени монолити, закачени в постоянно силово поле, но после хладен повей разлюля една от сивите форми и аз изведнъж разбрах какво е това.
— Впечатлен ли си, Такеши-сан?
Гласът, който се обръщаше към мен на изискан японски, ме разтресе като цианид. От бурните емоции дишането ми за момент спря и усетих как по цялото ми тяло пробягва зарядът на активизираната неврохимия. Позволих си бавно да се завъртя към гласа. Едно мускулче под окото ми трепереше от
