да ви видя най-сетне. Как ви се струва новият носител?
— Не е лош. Удобен.
— Да, не се задълбочих в подробностите, но дадох на адвокатите си инструкции да намерят нещо… подходящо. — Той се озърна, сякаш търсеше на хоризонта полицейската кола на Ортега. — Дано полицаите да не са се формализирали.
— Засега не.
Личеше, че Банкрофт обича да чете. На Харлановия свят има един популярен артист на име Ален Мариот, спечелил известност с ролята на мъжествен млад философ-квелист, който подкопава устоите на жестоката тирания през ранните Заселнически години. Може да се спори доколко точно са представили образа на квелиста, но историята е хубава. Гледал съм я два пъти. Банкрофт много приличаше на Мариот в онази роля, само че по-възрастен. Беше строен и елегантен, с пронизващи черни очи и буйна прошарена коса, вързана отзад на опашка. Книгата в ръката му и библиотечните лавици наоколо изглеждаха като естествено продължение на могъщия ум, който личеше в погледа му.
Банкрофт докосна рамото на жена си с небрежна нежност, от която в сегашното си състояние бях готов да заплача.
— Пак беше онази жена — каза мисис Банкрофт. — Лейтенантът.
Банкрофт кимна.
— Не се безпокой за това, Мириам. Просто душат наоколо. Предупредих ги какво ще направя, а те не ми обърнаха внимание. Е, мистър Ковач вече е тук и най-сетне ме взеха на сериозно. — Той се обърна към мен. — Полицията не прояви голямо желание да ми сътрудничи.
— Аха. Очевидно затова съм тук.
Спогледахме се, докато аз се мъчех да реша дали този човек ме ядосва или не. Беше ме домъкнал през половината обитавана Вселена, за да ме пъхне в ново тяло и да ми предложи сделка, която просто нямаше как да откажа. Така постъпват богатите хора. Имат власт и не виждат причини да не я използват. Мъжете и жените са обикновена стока като всичко останало. Купуваш, пренасяш, доставяш. Моля, подпишете тук долу.
От друга страна, в Слънчевия дом все още никой не бе произнесъл името ми погрешно, а и на практика нямах избор. Освен това ставаше дума за пари. Сто хиляди долара на ООН бяха шест или седем пъти повече, отколкото очаквахме да вземем двамата със Сара за мократа поръчка в Милспорт. Долари на ООН — най-твърдата от всички валути, приемана на всеки свят в Протектората.
За толкова пари си струва да стиснеш зъби.
Банкрофт отново докосна небрежно жена си, този път по кръста, и я побутна настрани.
— Мириам, би ли ни оставила насаме за малко? Сигурен съм, че мистър Ковач има безброй въпроси, а това навярно ще те отегчи.
— Всъщност мисля, че ще имам въпроси и към мисис Банкрофт.
Тя вече беше тръгнала да влиза и моят коментар я накара да застине на място. Леко сведе глава настрани и се озърна към мен, после към Банкрофт и пак към мен. Мъжът й пристъпи от крак на крак. Не искаше тя да присъства.
— Може да поговорим и по-късно — поправих се аз. — Отделно.
— Да, разбира се. — Очите й срещнаха моите и веднага отскочиха настрани. — Аз ще бъда в картографската стая, Лорънс. Изпрати мистър Ковач при мен, като свършите.
Двамата я проследихме с очи и когато вратата се затвори зад нея, Банкрофт ми направи знак към едно от плетените кресла на балкона. Зад тях събираше прах античен астрономически телескоп, насочен към хоризонта. Като погледнах дъските под краката си, забелязах, че са протрити от старост. Чувството за древност ме обгърна като плащ и докато сядах, по гърба ми пробяга лека тревожна тръпка.
— Моля, не ме смятайте за грубиян, мистър Ковач. След почти двеста и петдесет години брак връзката ми с Мириам се основава най-вече на любезност. Но наистина би било по-добре да поговорите с нея насаме.
— Разбирам.
Всъщност не разбирах, но донякъде усещах нещата.
— Ще желаете ли нещо за пиене? Може би алкохол?
— Не, благодаря. Само малко плодов сок, ако ви се намира.
Стресът от зареждането в носителя почваше да си казва думата, а в краката и пръстите си усещах неприятен сърбеж, който вероятно се дължеше на никотинов глад. Ако не се брои задигнатата от Сара цигара, в последните двама носители не бях пушил и не исках отново да си създавам ядове с навика. А алкохол след всичко останало щеше направо да ме довърши.
Банкрофт скръсти ръце в скута си.
— Разбира се. Ще поръчам да донесат. А сега откъде бихте искали да започнем?
— Може би от очакванията ви. Не знам какво ви е казала Рейлийн Кавахара или каква репутация има Емисарският корпус тук, на Земята, но не очаквайте от мен чудеса. Аз не съм магьосник.
— Знам това. Внимателно изчетох всичко писано за Корпуса. А Рейлийн Кавахара само ми каза, че сте надежден, макар и малко претенциозен.
Спомних си методите на Кавахара и как бях реагирал на тях. Претенциозен. Какво пък, няма да споря.
Въпреки всичко аз му изнесох стандартната лекция. Странно беше да убеждавам клиент, който вече е взел решение. И още по-странно — да омаловажавам способностите си. Престъпната общност не знае що е скромност и за да получиш сериозна подкрепа в нея, гледаш да раздуваш репутацията си. Сега се чувствах по-скоро както някога в Корпуса. Дълги, полирани заседателни маси, край които Вирджиния Видаура изброява способностите на своя екип.
— Обучението на емисарите е разработено за колониалните командоси на ООН. Това не означава…
Не означава, че всеки емисар е командос. Формално погледнато е така, но от друга страна, какво представлява войникът? Каква част от обучението на специалните части се запечатва в тялото и какво остава в ума? И какво се случва, когато двете бъдат разделени?
Както казва баналният израз, Космосът е безкраен. Най-близкият от Обитаемите светове се намира на петдесет светлинни години от Земята. Най-далечният — на двеста, а някои от Колониалните кораби все още пътуват. Ако някой смахнат вземе да размахва тактически ядрени ракети или други опасни за биосферата играчки, какво можем да предприемем? Можем да предадем информацията по хиперпространствен излъчвател — мигновено или почти мигновено, учените все още спорят по въпроса, — но това не разгръща дивизии, както обичаше да повтаря Квелкрист Фолкънър. Дори да изпратиш военен кораб още в мига, когато лайното е улучило вентилатора, космическата пехота ще пристигне тъкмо навреме, за да пита внуците кой е победил.
Така не се управлява Протекторат.
Е, добре, можем да дигитализираме и изпратим умовете на ударна бойна група. Отдавна са минали времената, когато числеността е имала решаващо военно значение. Повечето победи през последните пет века са печелени от малки, подвижни партизански части. Можем дори да заредим д.ч.п. войници директно в носители с бойно обучение, усъвършенствана нервна система и хормонално натрупана мускулна маса. А после?
Те се намират в непознати тела, в непознат свят, и се сражават за група непознати срещу друга група непознати в името на кауза, която навярно чуват за пръв път и категорично не я разбират. Климатът е различен, езикът и културата са различни, животните и растенията са различни, атмосферата е различна. Дявол да го вземе, дори
Така стигаме до Емисарския корпус.
Неврохимичното стимулиране, киборгизацията, биологичното усъвършенстване — всичко това е свързано с
