очевидно не ми се сърдеше за станалото, защото не го помнеше; защото по нейна представа то не се бе случило с нея.
„Ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти.“
Треп, включена към бара.
„Вирусен удар. Помниш онази чудесия, нали?“
Банкрофт впива очи в мен на балкона в Слънчевия дом. „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен.“
И изведнъж разбрах с ослепителна яснота какво ще направя.
Таксито започна да слиза надолу.
— Площадката е нестабилна — предупреди ме педантично машината, докато кацахме на люлеещата се палуба. — Моля, внимавайте.
Пуснах пари в процепа и люкът се отвори към убежището на Ортега. Неголяма стоманена площадка за кацане, оградена с парапет от стоманени въжета, а отвъд парапета — мрачно бурно море под нощно небе, изпълнено с облаци и студен пороен дъжд. Предпазливо изскочих навън и побързах да се хвана за парапета. Таксито излетя и бързо изчезна в дъждовната завеса. Когато престанах да виждам светлините му, аз насочих вниманието си към кораба, върху който стоях.
Площадката се намираше на кърмата и от нея виждах целия кораб. Изглеждаше дълъг около двайсет метра, приблизително две трети от дължината на рибарски траулер в Милспорт, но доста по-тесен. Модулите по палубата имаха гладката, херметична конфигурация на системи за аварийно спасение, но въпреки деловия общ вид никой не би сметнал този плавателен съд за рибарски кораб. На две места над палубата се издигаха неразгънати докрай изящни телескопични мачти, а пред извития нос стърчеше остър бушприт. Това бе яхта. Плаващ дом на богаташ.
От един люк на задната палуба бликна светлина и Ортега се подаде, колкото да ми махне с ръка. Стиснах здраво парапета, нагодих се към люлеенето на кораба и слязох по малката стълбичка отстрани на площадката, после изтичах през задната палуба към люка. Дъждът и вятърът ме тласкаха напред. В светлия кладенец на люка зърнах още една, по-стръмна стълбичка и се спуснах надолу по нея. Над главата ми люкът се затвори с тихо бръмчене.
— Къде беше, дявол да те вземе? — кресна Ортега.
Без да бързам, аз изтръсках мократа си коса и се огледах. Ако това наистина бе плаващ дом на богаташ, то личеше, че въпросният богаташ отдавна не е наминавал насам. Мебелите бяха избутани покрай стените и покрити с полупрозрачен найлон, а лавиците на малкия вграден бар пустееха. Всички прозорци бяха плътно закрити с капаци. Вратите от двете страни водеха към също тъй консервирани помещения.
Въпреки всичко това яхтата излъчваше впечатление за богатство. Столовете и масите под найлона бяха от тъмно полирано дърво, както и ламперията по стените, а лакираните дъски на пода бяха покрити с дебели килими. Останалата част от декора също бе в тъмни тонове, а по стените висяха оригинални картини. Едно платно от емпатистката школа изобразяваше призрачни руини на марсианска корабостроителница по залез- слънце, друго представляваше абстракция, за чието разбиране ми липсваше културна основа.
Чорлава и навъсена, Ортега стоеше сред всичко това, облечена в кимоно от сурова коприна, което навярно бе взела от корабния гардероб.
— Дълга история. — Минах край нея и надникнах през следващата врата. — Едно кафе ще ми дойде добре, ако камбузът действа.
Спалня. Голямо овално легло с набързо отметнати завивки, разположено между малко безвкусни огледала. Тъкмо отстъпвах да погледна през другата врата, когато Ортега ме зашлеви.
Залитнах настрани. Ударът не беше толкова силен, колкото моят срещу Съливан в закусвалнята, но бе нанесен със замах, а и люлеенето на палубата го подкрепи. Коктейлът от махмурлук и болкоуспокояващи също си каза думата. Не паднах, но едва се удържах на крака. Залитайки, за да запазя равновесие, аз вдигнах ръка към бузата си и се втрещих срещу Ортега, която ме гледаше яростно и върху скулите й разцъфтяваха две червени петна.
— Слушай, съжалявам, че те събудих, но…
— Боклук такъв — изсъска тя. — Мръсен, лъжлив боклук.
— Нещо не те раз…
— Мамка ти, Ковач, трябваше да те арестувам. Трябваше да те пъхна в хранилището за онова, дето си го направил.
Почвах да се изнервям.
— Какво съм направил? Дявол да те вземе, Ортега, ще вземеш ли да ми кажеш каква е тая история?
— Днес проверихме паметта на „Хендрикс“ — изрече студено Ортега. — По пладне издействахме предварителна заповед. Всичко от последната седмица. Тъкмо го преглеждах.
Още при първите думи пламналата в мен ярост мигновено изгасна. Сякаш ме бе заляла с кофа морска вода.
— О.
— Да, нямаше много за гледане. — Ортега се завъртя, обгърна раменете си с длани и мина покрай мен към другата врата. — В момента ти си единственият клиент на хотела. Тъй че можех да гледам само теб. И твоите посетители.
Последвах я през втора стая с килим, откъдето се слизаше по две стъпала към тесен камбуз отстрани, прикрит зад дървена преграда. И тук мебелите бяха покрити и струпани край стените, само в отсрещния ъгъл найлонът бе махнат от грамаден видеоекран и приемащия му модул. Самотен стол стърчеше срещу екрана, на който бе застинало лицето на Илайас Райкър, заровено между широко разтворените бедра на Мириам Банкрофт.
— На стола има дистанционно — каза Ортега с глух и далечен глас. — Защо не погледаш, докато аз правя кафе? Да си освежиш паметта. А после имаш да обясняваш доста неща.
Тя изчезна в камбуза, без да ми дава шанс за отговор. Аз пристъпих към застиналия кадър и усетих как нещо влажно се стяга в стомаха ми, докато изображението разбуждаше спомени, наситени със „Сливане Девет“. В безсънния, хаотичен вихър на последното денонощие и половина съвсем бях забравил за Мириам Банкрофт, но сега тя се връщаше в плът и кръв, властна и опияняваща както през онази нощ. Бях забравил и твърдението на Родриго Баутиста, че почти са приключили правните спорове с адвокатите на „Хендрикс“.
Кракът ми се блъсна в нещо и аз сведох очи към килима. До стола имаше голяма чаша кафе, все още пълна наполовина. Зачудих се колко от паметта на хотела е прегледала Ортега. Озърнах се към екрана. Дотук ли бе стигнала? Какво друго бе видяла? И как да играя сега? Вдигнах дистанционното и го прехвърлих от ръка в ръка. Досега съдействието на Ортега бе основна част от плановете ми. Ако я загубех сега, щях да загазя здравата.
Но вътре в мен напираше още нещо. Емоционален изблик, който не исках да призная, защото признаването му би било безумен абсурд. Чувство, което въпреки тревогата ми за други неща от паметта на хотела, бе тясно свързано със сегашната картина върху екрана.
Притеснение. Срам.
Абсурд. Аз поклатих глава. Адски тъпо.
— Не гледаш.
Завъртях се и видях Ортега с две големи чаши в ръцете. Лъхна ме смесен аромат на кафе и ром.
— Благодаря.
Взех едната чаша и отпих, за да спечеля време. Ортега се отдръпна и скръсти ръце.
— И тъй, имало поне петдесет причини Мириам Банкрофт да бъде извън подозрение. — Тя кимна към екрана. — Коя по ред е тази?
— Ортега, това няма нищо общо…
— Ти каза: „Признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх“. — Тя поклати глава и отпи от кафето. — Не знам, но това тук не ми прилича на страх.
— Ортега…
