— За каква работа ме измъкнахте? Нещо незаконно ли?
Извадих от джоба си цилиндричния контейнер с вируса и й го подадох. Тя го пое с две ръце и огледа корпуса с професионален интерес. От моя гледна точка това бе първата проверка. Бях измъкнал Елиът от хранилището, защото така щеше да бъде моя, както никой друг, осигурен от Кавахара или нает от уличните среди. Но оттук нататък можех да разчитам единствено на инстинкта си и на твърдението на Виктор Елиът, че жена му била много опитна. Изпитвах лека тревога от посоката, в която бях насочил събитията. Кавахара имаше право. Да се правиш на самарянин, понякога излиза доста скъпо.
— Да видим сега. Това тук е симултех-вирус от първо поколение. — Тя произнасяше всяка сричка бавно и презрително. — Колекционерска рядкост, на практика истинска вехтория. И най-модерен корпус за бързо разгръщане с антилокаторна обвивка. Защо не вземете чисто и просто да ми обясните какво става? Готвите удар, нали?
Кимнах.
— Каква е целта?
— Виртуален бардак. Управляван от изкуствен интелект.
Новите устни на Елиът тихо подсвирнаха.
— Ще измъкваме ли някого?
— Не. Ще инсталираме.
— Това? — Тя повдигна цилиндъра. — И какво има вътре?
— „Роулингс 4851“.
Елиът рязко отпусна ръка.
— Не е смешно.
— И не трябва да бъде. Това е спящ вариант на „Роулингс“. Подготвен за бързо разгръщане, както правилно отбелязахте. Кодовете за активиране са в джоба ми. Зареждаме вируса в базата данни на изкуствения интелект, пускаме кодовете и затваряме здраво капака. Ще има допълнителна работа със следящите системи и малко почистване, но, в общи линии, това е ударът.
Тя ме изгледа странно.
— Да не сте някакъв религиозен маниак?
— Не. — Аз се усмихнах леко. — Няма такава работа. Можете ли да го направите?
— Зависи от изкуствения интелект. Имате ли данни за него?
— Не тук.
Елиът ми върна контейнера.
— В такъв случай не мога да отговоря, нали?
— Точно това се надявах да кажете. — Доволен, аз прибрах цилиндъра. — Как е новият носител?
— Не е зле. Имаше ли причина да не си взема старото тяло? Бих била много по-бърза в…
— Знам. За жалост не зависи от мен. Казаха ли ви колко време сте били на склад?
— Някой спомена четири години.
— Четири и половина — уточних аз, като погледнах формулярите за освобождаване. — За съжаление междувременно някой харесал вашето тяло и го купил.
— О.
Тя замълча. Потресението да се събудиш за пръв път в чуждо тяло не е нищо в сравнение с яростта и чувството за измяна, когато узнаеш, че някой някъде носи твоето лице. То е като да узнаеш за изневяра, но със силата и жестокостта на изнасилване. И също както при изневяра или изнасилване нищо не можеш да сториш. Просто трябва да свикнеш.
Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.
— Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.
Елиът почти не ме погледна.
— Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това — тя посочи тялото си — ще ме спре?
— Добре казано.
По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.
— Знаят ли, че идвам? — попита тя.
— Не — лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. — Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.
— Но вие ми уредихте среща. Защо?
— Много си падам по семейни сбирки — отсякох аз и забих поглед в тъмната грамада на самолетоносача под нас.
Кацнахме в пълно мълчание. Автолимузината направи завой, за да се изравни с местното движение и докосна земята на около двеста метра северно от „База данни Елиът“. Плавно продължихме по крайбрежния път под холограмите на Анчана Саломао и спряхме безупречно срещу тясната фасада. Назъбената дупка беше запълнена с нов монитор и външната врата бе затворена, но остъклената канцелария в дъното светеше.
Слязохме и прекосихме улицата. Вратата се оказа не само затворена, но и заключена. Айрин Елиът нетърпеливо заблъска с мургава длан и някой лениво се надигна от стола в канцеларията. След малко Виктор Елиът излезе в трансмисионната зала и се зададе към нас. Сивата му коса беше разчорлена, а лицето сънено и подпухнало. Погледна ни с типичния замътен поглед на хакер, който твърде дълго е бродил из мрежите. Надрусан от информация.
— Кой, по дяволите… — Той млъкна, защото ме разпозна. — Какво дириш тук, скакалецо? И коя е тази?
— Вик? — едва изрече Айрин Елиът. — Вик, аз съм.
Няколко секунди Елиът прехвърляше поглед ту към лицето ми, ту към крехката азиатка до мен. После смисълът на онова, което бе чул, го блъсна като камион. Той залитна от удара.
— Айрин — прошепна Елиът.
— Да, аз съм — отвърна дрезгаво тя.
По бузите й бликнаха сълзи. Известно време двамата се гледаха през стъклото, после Виктор Елиът припряно отключи вратата, блъсна я настрани и меднокожата жена се хвърли в ръцете му. Вкопчиха се в прегръдка, която сякаш рискуваше всеки миг да строши крехките кости на новия носител. Аз се загледах към уличните лампи покрай морето.
Най-сетне Айрин Елиът си спомни за мен. Отдръпна се от съпруга си и завъртя глава, като примигваше и размазваше сълзите с юмрук.
— Може ли…
— Разбира се — отвърнах спокойно аз. — Ще чакам в лимузината. До утре.
Зърнах обърканата физиономия на Виктор Елиът, докато жена му го изтласкваше навътре. Кимнах му добродушно и се отправих към паркираната лимузина край плажа. Вратата се затръшна зад мен. Опипах джобовете си и намерих смачкания пакет цигари на Ортега. Минах край лимузината, опрях се на парапета, запалих една от сплесканите цигари и докато димът нахлуваше в дробовете ми, за пръв път се отървах от чувството, че предавам някого или нещо. Долу на плажа прибоят пееше своята призрачна песен по пясъка. Приведох се над парапета и заслушах белия шум на вълните. Не разбирах как мога да се чувствам тъй спокоен, когато все още нищо не е уредено. Ортега не се завърна. Кадмин все още бродеше на свобода. Кавахара все още ме държеше за гушата и все още не знаех защо е бил убит Банкрофт.
И все пак сред толкова много тревоги имаше място и за малко покой.
„Взимаш каквото ти се предлага и понякога това стига.“
Плъзнах поглед покрай вълните. Отвъд тях океанът беше черен и тайнствен, чезнеше в нощта и се сливаше с нея. Трудно се различаваше дори грамадата на заседналия „Гарант на свободната търговия“. Представих си как Мери Лу Хинчли пада към жестокия сблъсък с водата, после смазаното й тяло потъва под вълните, за да намери кратък покой преди идването на морските хищници. Колко дълго бе лежала там, преди теченията да върнат останките обратно при себеподобните й? Колко дълго я бе държал мракът?
Мислите ми се носеха безцелно, смекчени от неясното чувство на примирение и покой. Видях античния
