Комиксът беше залепен, за да ми напомня, че в живота има и други неща освен моята работа като детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон. Върху рисунката на Деймън отпреди две години, закрепена с кабарчета до комикса, се мъдреше надпис: „На най-добрия възможен татко.“ Това беше друго подсещане.
Свирех на старото ни пиано парчета на Сара Воън, Били Холидей и Беси Смит. Напоследък необяснимата тъга на блуса напълно пасваше на настроението ми. Мислех за Джези Фланаган2. Понякога, когато се взирах в далечината, можех да видя нейното прекрасно, любимо лице. Опитвах се да не се взирам в далечината прекалено много.
Двете ми деца Деймън и Джанел седяха до мен на старата и вярна, макар и разнебитена пейка пред пианото. Джанел бе обгърнала с малката си ръка гърба ми докъдето можеше да стигне, което ще рече около една трета от широчината му. В свободната си ръка държеше пликче с желирани бонбони. И както винаги щедро черпеше приятелите си. Бавно смучех червен желиран бонбон.
Двамата с Деймън свирукаха в такт с мелодията на пианото, макар че свирукането на Джани приличаше повече на плюене в предварително зададен ритъм. Върху пианото лежеше омачкан екземпляр на „Зелени яйца и шунка“ и вибрираше от ударите на клавишите.
И Джани, и Деймън знаеха, че неотдавна в живота ми е имало някаква неприятност. Затова сега се опитваха да ме ободрят. Свирехме на пианото и с уста блусове, соул и малко фюжън, като едновременно с това се кискахме и се държахме като всички деца на наше място.
Обичах тези моменти с децата повече от всичко останало в моя живот, взето заедно, и прекарвах все повече време с тях. Снимките им винаги ми напомнят, че няма вечно да бъдат на седем и пет години. Така че нямах намерение да пропусна дори и един миг от тях.
Прекъсна ни шум от тежки стъпки, които изтрополяха нагоре по стълбите на задната веранда. После се чу звънецът: едно, две, три стържещи като тенекия позвънявания. Който и да беше, явно страшно бързаше.
— Бим-бам-бум, вещицата пукна — изложи Деймън мисълта, която го бе осенила в момента. Носеше рападжийски черни очила без метални сглобки — неговата представа за жесток пич. Всъщност той наистина си е един жесток малък пич.
— Не е пукнала — запротестира Джани. Напоследък се бе превърнала в непоклатим защитник на своя пол.
Някой започна да блъска настойчиво по рамката на вратата, един жаловит и тревожен глас викаше името ми. Дявол да ви вземе, оставете ни на мира. Точно сега в живота ни няма място за жалби и тревоги.
— Доктор Крос, моля те, ела! Моля те! Доктор Крос!
Силните викове продължаваха. Не можах да разпозная женския глас, но уединението не влиза в сметките, когато първото ти име е Доктор.
Накарах децата да останат седнали, като сложих ръце върху малките им главици.
— Аз съм доктор Крос, а не вие. Продължавайте да си тананикате и ми пазете мястото. Веднага се връщам.
Втурнах се към задната врата, като пътьом грабнах служебния си револвер. Кварталът е опасен дори и за ченге. Надникнах през замърсеното стъкло на прозореца, за да видя кой стои на стълбите на верандата.
Познах младата жена. Казваше се Рита Уошингтън и живееше в комплекса „Лангли“. Двайсет и три годишна наркоманка, която бродеше из улиците като сиво привидение. На времето беше умна и доста хубава, но твърде чувствителна и слабохарактерна. Животът й бе тръгнал много зле, от красотата й нямаше вече следа, беше обречена.
Отворих вратата и усетих как студеният и влажен порив на вятъра ме шамаросва през лицето. Имаше много кръв по ръцете, по китките и отпред по зеленото палто на Рита от изкуствена кожа.
— Рита, какво, за Бога, е станало с теб? — попитах. Предположих, че е била простреляна или наръгана в корема заради наркотици.
— Моля те, моля те, ела с мен. — Тя се задави от кашлица и ридания едновременно. — Малкият Маркъс Даниелс! — каза и се разплака още по-силно. — Разпрали са го! Адски е зле! Повтаря твойто име. Пита за теб, доктор Крос.
— Стойте тук, деца! Веднага се връщам! — опитах се да надвикам истеричните крясъци на Рита Уошингтън. — Нана, моля те, наглеждай децата! — изкрещях още по-силно. — Нана, трябва да изляза!
Грабнах палтото си и последвах Рита в студения, пороен дъжд.
Стараех се да не стъпвам в кървавочервената локва, която се стичаше като прясна боя по стълбите на нашата веранда.
2
Тичах с всички сили по Пета улица. Усещах как сърцето ми прави бум-бум-бум и се потях обилно въпреки отвратителния, проливен, студен пролетен дъжд. Кръвта ми пулсираше бясно в главата. Всеки мускул и всяко сухожилие в тялото ми се бяха напрегнали, а стомахът ми се беше свил на топка.
Носех на ръце единайсетгодишния Маркъс Даниелс, здраво притиснат до гърдите ми. От малкото момче се стичаше опасно много кръв. Рита Уошингтън го бе намерила на мръсното и мрачно стълбище към сутерена на тяхната къща и ме заведе при сгърченото телце.
Летях като вятъра, плачех в душата си и сдържах сълзите, както ме беше научила Службата, пък и животът като цяло. Хората, които обикновено рядко се зазяпват по каквото и да било в Югоизточния квартал, сега се обръщаха да гледат как се нося като Фитипалди по тесните улички.
Изпреварих няколко таксита, като крещях на всички да се махат от пътя ми. Минавах покрай редици от изоставени къщи, заковани с черен, плесенясал шперплат, изпонадраскан с графити. Тичах по счупени стъкла и чакъл, празни бутилки ирландско уиски и тук-там унили късчета земя, пълни с бурени и боклук. Това беше нашият квартал, нашата част от Голямата американска мечта, нашата столица.
Спомних си една поговорка за Вашингтон: „Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.“
Докато тичах, от горкия Маркъс шуртеше кръв, сякаш беше мокро до костите кутре. Гърбът и ръцете ми горяха, а мускулите ми продължаваха да са опънати до скъсване.
— Дръж се, хлапе — казах на момчето.
На половината път Маркъс проплака с тъничко гласче:
— Доктор Алекс, приятелю.
Това беше всичко, което ми каза. Аз знаех защо. Знаех много за малкия Маркъс.
Профучах по стръмната, току-що асфалтирана уличка към болницата „Сейнт Антъни“ — „Спагетерията на свети Тони“, както я наричат в новите комплекси. Покрай мен мина линейка и се отправи към улица М. Шофьорът носеше шапка с емблемата на „Чикаго Булс“, беше я нахлупил настрани, така че козирката й най-идиотски беше обърната към мен. Гръмка рап музика трещеше откъм кабината и сигурно вътре можеше да се оглушее. Шофьорът и лекарят не спряха, това явно и през ум не им мина. Животът в Югоизточния квартал си тече така понякога. Не можеш да си губиш времето да спираш заради всяко убийство или грабеж, на които се натъкваш по време на дежурство.
Знаех си пътя до залата за бърза помощ в „Сейнт Антъни“. Бил съм там много пъти. С блъсване на рамото отворих познатата люлееща се стъклена врата. Върху нея имаше щампован надпис БЪРЗА ПОМОЩ, но буквите бяха олющени и имаше драскотини от нокти по стъклото.
— Тук сме, Маркъс. В болницата сме — прошепнах на малкото момче, но то не ме чу. Беше изпаднало в безсъзнание.
— Нуждая се от помощ! Хора, нуждая се от помощ за това момче! — извиках аз.
Разносвач на пици щеше да бъде удостоен с повече внимание. Отегчен служител от охраната вдигна очи към мен и ме дари с отработения си равнодушен поглед. Опърпана носилка издрънча шумно в тази обител на медицината.
Видях две сестри, които познавах. По-точно Ани Бел Уотърс и Таня Хейууд.
— Донеси го тук. — Ани бързо разчисти пътя, щом оцени ситуацията. Не ми зададе никакви въпроси,
