Най-накрая заспах. Беше на зазоряване. Започваше нов ден. Наистина няма да има край.
120
Имаше още две загадки, които трябваше да бъдат решени, или поне изчистени от последствия по най- добрия възможен начин. Първо, загадката Казанова и неговата самоличност. И второ, загадката между мен и Кейт.
Двамата с нея отидохме в Аутър Банкс, Северна Каролина за шест дена в края на август. Настанихме се до едно живописно ваканционно селище, наречено Нагс Хед.
Тромавата метална проходилка беше пенсионирана, макар че понякога Кейт се разхождаше с един чепат старомоден бастун. Той й служеше най-вече за тренировки по карате. Тя го използваше като боен прът на плажа и го въртеше около главата и тялото си изключително умело.
Докато я гледах, си мислех, че тя изглежда почти ослепително. Отново беше в добра форма. Лицето й беше почти като преди с изключение на белега.
В много отношения това беше идиличен период. Струваше ни се, че всичко си е на мястото. И двамата чувствахме, че сме заслужили една ваканция, ако не и нещо повече.
Всяка сутрин закусвахме на верандата с изглед към блестящия Атлантически океан. (Аз готвех, когато беше мой ред да правя закуската, а когато Кейт беше дежурна по кухня, тя отскачаше до Нагс Хед и купуваше кифли и понички с баварски крем.) Ходехме на дълги разходки покрай брега. Ловяхме лефери и печахме рибата направо на плажа. Понякога просто наблюдавахме лъскавите катери, патрулиращи в океана. Един ден отидохме да погледаме откачените планеристи, които летяха над високите дюни в Джокис Ридж.
Чакахме Казанова. Предизвиквахме го да ни нападне. Засега той не проявяваше интерес, или поне така изглеждаше.
Мислех си за книгата и едноименния филм „Принцът на мрака“. Двамата с Кейт приличахме малко на Том Уингоу и Сюзан Лоуънстейн, само че бяхме свързани по различен, макар и също толкова сложен начин. Спомнях си, че Лоуънстейн беше освободила потребността на Том Уингоу да изпитва и дарява любов.
В една ранна августовска сутрин ние бавно се потопихме в дълбоката, тъмносиня вода на океана. По- голямата част от плажната ни компания още не беше се събудила. Самотен кафяв пеликан пляскаше с криле във водата.
Хванахме се за ръце под леките вълни. Всичко беше съвършено като на живописна пощенска картичка. Защо тогава имах чувството, че там, където би трябвало да се намира сърцето ми, зее дупка? Защо все още бях вманиачен на тема „Казанова“?
— Мислиш си за лоши неща, нали? — здраво ме сбута Кейт с бедрото си. — Ти си във ваканция. Мисли си за ваканционни неща.
— Всъщност си мислех за много хубави неща, но те ме карат да се чувствам зле — казах й аз.
— Знам я тая шантава песен — скастри ме тя. Целуна ме, за да ме увери, че сме един отбор в каквато и игра да сме се включили. — Хайде да се надбягваме. Аз ще те надмина до Кокина Бийч — предложи ми тя. — Готови, старт, приготви се да загубиш.
Хукнахме да бягаме. Кейт не даваше никакви признаци за накуцване. Скоростта се увеличаваше. Тя беше толкова силна — във всяко едно отношение. И двамата бяхме силни. На финала се хвърлихме в стената на сребристобелия прибой. Не искам да загубя Кейт, мислех си аз, докато тичах. Не исках това да свърши. Не знаех какво да направя, за да не свърши.
През една топла неделна нощ лежахме на старо индианско одеяло на плажа. Подухваше лек ветрец. Обсъдихме стотина въпроса от дневния ред. Вече бяхме пирували с печена патица в боровинков сос, която бяхме сготвили заедно. Кейт беше облечена с тениска, на която пишеше: „Имай ми доверие, аз съм лекар“.
— И аз не искам да свърши — каза Кейт с тежка въздишка. — Алекс, нека обсъдим някои от причините, поради които и двамата смятаме, че то трябва да свърши.
Поклатих глава и се усмихнах на познатия, лишен от увъртания стил.
— О, Кейт, това никога няма да свърши. Това време винаги ще си остане наше.
Кейт сграбчи ръката ми и я задържа в двете си ръце. Дълбоките й кафяви очи бяха напрегнати.
— Защо тогава трябва да свърши тук?
И двамата знаехме някои от причините, макар и не всички.
— Прекалено много си приличаме. В края на краищата ще изгърмим — казах аз с полупредизвикателен тон.
— Това ми звучи като древно пророчество, което не може да не се сбъдне — каза Кейт.
Но и двамата знаехме, че казвам истината.
Тя стисна ръката ми малко по-силно.
— Толкова е тъжно, че ми се плаче. Ето че се разплаках. Видя ли сега?
— Тъжно е — съгласих се аз. — Това е най-тъжното нещо на света.
Лежахме прегърнати на бодливото одеяло до сутринта. Спахме под звездите и слушахме постоянния прибой на Атлантика. През тази нощ в Аутър Банкс всичко изглеждаше нежно докоснато с перцето на вечността. Е, почти всичко.
Кейт се обърна към мен в просъница.
— Алекс, той ще ни нападне отново, нали?
Не знаех със сигурност, но такъв беше замисълът.
121
Той все още беше лудо влюбен в Кейт Мактиърнън, но сега чувството беше много по-смущаващо и сложно от мисълта за съдбата на доктор Кейт. Тя и Алекс Крос се бяха наговорили да разрушат уникалното му творение, неговото скъпоценно и много лично изкуство, неговия начин на живот. Почти всичко, което той някога беше обичал, си бе отишло или се разпадаше. Беше време да се завърне. Да им даде да разберат веднъж и завинаги. Да им покаже истинското си лице.
Казанова осъзна, че най-добрият му приятел му липсва повече от всичко останало. В края на краищата това беше доказателство, че не е луд. Той можеше да обича, да изпитва чувства. Беше гледал с отчаяние как Алекс Крос застрелва Уил Рудолф на улиците на Чапъл Хил. Рудолф струваше колкото десет Алекс Кросовци, а сега Рудолф беше мъртъв.
Рудолф беше рядък гений. Уил Рудолф беше Джекил и Хайд, но само Казанова беше способен да оцени и двете страни на неговата личност. Припомняше си годините, прекарани заедно, и не можеше да ги изхвърли вече от главата си. И двамата разбираха това изтънчено удоволствие, което се усилваше от самия факт, че е забранено. Това бе ръководен принцип, който стоеше зад лова, колекцията от умни, красиви, талантливи жени и в крайна сметка зад дългата серия от убийства. Невероятната, несравнима тръпка от нарушаването на свещените табута на обществото, от изживяването на перфидните фантазии беше нещо, на което не можеха да устоят. Имаше удоволствия, които просто не бяха за вярване.
Например самият лов: подбора, наблюдението и отвличането на красиви жени заедно с най-интимните им принадлежности.
Но сега Рудолф си беше отишъл завинаги. Казанова имаше чувството, че е разцепен на две. Трябваше отново да възстанови контрола върху себе си. Точно това целяха действията му в този момент.
Трябваше да признае някои качества на Алекс Крос. Той беше на косъм от залавянето му. Запита се дали Крос си дава сметка за това. Беше маниак: това бе неговото предимство пред другите в това преследване. И никога не се отказваше — не и преди да бъде убит.
Крос беше заложил този чудесен малък капан в Нагс Хед за него. Беше предвидил, че той ще нападне него и Кейт Мактиърнън. Защо тогава да не оставим нещата наистина да се случат, като контролираме обстоятелствата? Защо, наистина?
През нощта, в която той пристигна в Аутър Банкс, имаше почти пълнолуние. Казанова различи силуетите на двама мъже сред високата, поклащаща се трева на дюните пред него. Това бяха агенти на ФБР,
