чел нещо за този проект във вестниците, най-подробно описание на основните цветове и странните, но интересни сгради. Тъкмо нужните щрихи към драматичната гледка, която нашият убиец ни беше подготвил.
В едната посока, на отсрещната страна на улицата, се виждаше новото училище „Сейнт Колета“, а в другата — сграда на Националната гвардия. Зоната, подлежаща на проверка, се оказа огромна. Да претърсваш за нечий труп тук бе равносилно да търсиш игла в купа сено. Или, дай Боже, този път да се натъкнем на жертва, която да е още жива. Но възможно ли бе това! Може би ВПУ искаше да смени ритъма.
Пристигнаха още полицейски екипи, станаха ужасно много, вече престанах да ги броя. Чудех се само кога ще се появи Киц с екипа си. За тази акция се нуждаехме от техниците на ФБР, от цялата помощ, която евентуално можехме да получим.
Първо избрахме като приоритетни жилищните сгради, като се разделихме на двойки и започнахме да чукаме на всяка врата надолу и нагоре по улицата. Всичко останало трябваше да изчака, включително и опитите за усмиряването на тълпата. И без това цялата сцена вече изглеждаше доста налудничаво — снимачните екипи ни следваха на всяка крачка, за да ни заснемат от всеки възможен ъгъл.
Не бяхме претърсили много адреси, когато един от униформените полицаи ни извика:
— Детективи, тук има нещо.
Бри и аз се завтекохме, за да проверим какво не е наред. Въпросната къща беше яркожълта, с големи еднокрили прозорци, гледащи към Източна деветнадесета улица. Предната врата беше открехната и силно издълбана около бравата и шпионката, като че ли някой наскоро я е разбил.
— За мен това е достатъчно — рече Бри. — Достатъчно свидетелство за проникване с взлом. Да влезем.
84.
Влязохме предпазливо, съвсем тихо, заедно с един от полицаите от квартала — изплашено хлапе със странното име Ди Лало. Другите униформени останаха отвън, за да ни пазят гърбовете, най-вече от безразсъдните репортери или от по-дръзките зяпачи.
В къщата цареше пълна тишина. Въздухът бе застоял и натежал от горещината — нямаше отворени прозорци, нито климатик. Интериорът беше модерен. Надзърнах във всекидневната отляво и видях шезлонг, имитация на прочутата марка „Иймъз“, лакирана в червено маса, както и плетени столове в трапезарията отзад. Още нищо не можеше да се каже със сигурност, но предусещах, че тук се е случило нещо.
Бри се обърна наляво —
Аз поех нагоре по стъпалата.
Те бяха със солидни дървени дъски и железен парапет. Докато се изкачвах, не изскърцаха нито веднъж. Мястото беше прекалено тихо —
Сводестият тавански прозорец над главата ми пропускаше достатъчно светлина до коридора, от който се виждаше целият партерен етаж долу. Отляво имаше затворена врата, а след нея друга, отворена, зад която се виждаше празната баня. Или поне от моя зрителен ъгъл изглеждаше безлюдна.
Все още нямаше хора — нито мъртви, нито живи.
Чух как долу се насъбраха още полицаи, за да удържат напора на тълпата. Нервен шепот и приглушени разговори по радиоканала. Както и пискливият глас на полицая Ди Лало… Някой го нарече Ричард, докато му нареждаше: „Успокой се, Ричард“.
Бри отново се появи в долния коридор. Отправи ми поглед, подсказващ, че всичко при нея е чисто, след което й кимнах да се качи при мен.
— Самотен ли се чувстваш? — попита ме тя.
— Само когато те няма…
Щом се присъедини към мен на горната площадка, й посочих към вратата на спалнята.
— Само тази е затворена.
Прокраднах се предпазливо до врата, след което рязко я бутнах. Насочих моя глок в далечния ъгъл, преди да го завъртя наляво и надясно.
Не знаех дали да се чувствам разочарован, или облекчен. В стаята нямаше нищо. Нищо необичайно. Леглото върху ниската платформа в единия ъгъл беше спретнато опънато. В отворения дрешник висяха женски дрехи.
И точно тогава и двамата чухме първото слабо бръмчене на хеликоптер, бързо приближаващ насам. След броени секунди той увисна точно над къщата.
Откъм улицата долетяха други звуци. Силен вик проряза тишината и стигна чак до нас на стълбите.
— На покрива е!
Вдигнах очи нагоре и тогава осъзнах, че таванският прозорец се повдигаше като капандура.
85.
— Донесете стълба тук, горе! — извика Бри към полицаите. — Веднага!
Видях черните следи по стената там, където при нормални обстоятелства би трябвало да е закрепена стълба за достъп до покрива. Но в момента нямаше. Някой я бе прибрал.
Без нея нямаше как да се изкача над остъкления купол, дори и да се покатерех върху нечии рамене.
Двамата с Бри изскочихме забързано навън. Вече нямаше смисъл да крием случващото се от медиите. Още два хеликоптера се присъединиха към първия, кръжейки като лешояди над главите ни. По тротоара пред къщата и по улицата наоколо се струпаха още съседи, минувачи и повече репортери, отколкото можех да преброя в тази бъркотия. Каква шибана суматоха цареше навсякъде, а дори още не бяхме стигнали до отцепващата полицейска лента.
— Очистете цялата зона — наредих на най-близкия полицай. — Не се шегувам! ВПУ е бил тук!
След това Бри и аз се разделихме, като си пробих път към първия новинарски микробус, изпречил се пред очите ми, със сателитна антена на покрива за директно излъчване в ефир. Оказа се, че е на „Канал 4“, паркиран пред базата на Националната гвардия.
Приближих до микробуса и заварих някаква репортерка да изстрелва ожесточено фраза след фраза пред камерата. Прекъснах я насред изречението.
— Някой от тези хеликоптери да е от вашите? — изкрещях й, като вдигнах ръка към небето.
Беше привлекателна, пепеляворуса, двадесет и няколко годишна. Моментално се напуши.
— А ти кой си? — тросна ми се.
Но който и да бях, операторът завъртя камерата, за да ме улови в кадър.
Не дочаках отговора й, заобиколих я и плъзнах страничната врата на микробуса на „Канал 4“.
— Вашингтонска полиция! — показах значката си на телевизионния техник вътре, който се ококори стреснато, докато още отпиваше от чашата с кафето си от „Старбъкс“, оставена върху пулта му. — Трябва да видя какво точно снимат от вашия хеликоптер.
Още насред поредната глътка кафе, без да отрони дума, мъжът ми посочи към единия от екраните. Отдолу, върху яркосинята лента, течеше надпис „На живо“.
„Ето я и публиката“, осъзнах внезапно.
Допреди малко се чудех как ще се разиграе следващият план на ВПУ. Сега знаех.
Погледнах часовника си — току-що бе минало шест. Точно за първата вечерна новинарска емисия.
