безспорно гвоздеят на вечерта, но Клитумна — маймуната разсмиваше най-много. Виното се лееше като река; смехът и писъците на присъстващите се чуваха далеч извън пределите на дома и пощуриха всички по-консервативни съседи много преди новогодишната нощ да е преминала в новогодишен ден. Последен от гостите пристигна, олюлявайки се, Сцилакс, обут в плоски сандали с коркови подметки, на главата си със златисторуса перука, с огромни изкуствени гърди, които издуваха пищната му рокля, натруфен с грим като някоя престаряла проститутка (бедната Венера!). Зад него се влачеше преданият Купидон — Метробий.
Най-скъпоценната змия на Сула попогледна изпод дрехата си новодошлия и любопитството скоро я подтикна да надигне главата си по-нависоко, което естествено никак не се понрави нито на Маймуната, нито на Диана. А да не забравяме, че и Венера не се почувства особено поласкана от тази чест, оказана на детенцето й. В резултат пред нищо неподозиращите зрители се разигра такава великолепна пантомима, каквато рядко можеше да се види по сцените: подскачащи сини задници, подскачащи голи бюстове, подскачащи руси перуки, подскачащи змии и най-накрая подскачащи крилати момченца. И като истински блестящ завършек, кратката и страстна сценка между Метробий и Сула, избрали за декор едно тъмно ъгълче, което обаче се оказа не чак дотам скрито от погледите на останалите действащи лица.
Разбира се, през цялото време Сула си даваше сметка, че извършва непоправима грешка, но това не промени намеренията му. В мига, в който бе видял как жълтеникавата боя потича по копринената кожа на бедрата, в момента, в който забеляза дългите мигли над гарвановочерните очи, Сула вече беше изгубил всякаква власт над деянията си; беше запленен, безнадеждно запленен. А щом ръката му се плъзна по фината тъкан на поличката, щом надигна ръба й, за да се покаже изотдолу цялата прелест на мургавата, неокосмена плът, не му оставаше нищо друго, освен да стори това, което и стори, сиреч да придърпа момчето в един тъмен ъгъл и да го обладае зад прикритието на една табуретка.
Фарсът едва не се превърна в трагедия. Клитумна грабна един скъпоценен бокал от александрийско стъкло, строши го в стената и с парчето, което остана в ръката й, заплашително се устреми към незащитеното лице на Сула. Никополис от своя страна се насочи към нея, въоръжена с празна кана от вино, а Сцилакс — към Метробий, размахвайки недвусмислено единия от корковите си сандали. Всички присъстващи за миг се обърнаха към малката групичка, любопитни да видят как ще свърши представлението. За щастие Сула не беше чак дотам пиян, че да не може да се разправи, и то по категоричен начин, с нападателите си. Сцилакс се запозна със здравия му юмрук, който щеше да доукраси грижливо гримираното му око с прелестна синина, която едва ли щеше да изчезне през идния месец. Полуголата Диана трябваше да изпита върху собствените си нежни крачета остриетата на стреличките в колчана си, а Клитумна беше на бърза ръка обърната надолу с главата и здравата нашляпана по синия задник. След което Сула дари за сбогом момчето с една дълга и чувствена целувка и се отпусна в леглото си, обзет от дълбоко отвращение от живота.
Едва призори на Нова година той ясно си даде сметка къде е грешката. Не ставаше дума за никакъв фарс, за никаква комедия. А за една трагедия, толкова непонятна и объркана, каквато дори и Софокъл, в пристъп на най-жестоко отчаяние от противоречията между богове и хора, не би бил способен да напише. Нова година беше рожденият ден на Сула. Той ставаше точно на тридесет години.
От Медуза вече нямаше и помен. Сега Сула, без да каже дума, изгледа двете лаещи кучки насреща си и в очите му проблесна такава ярост, болка и презрение, че жените за миг сякаш се вкамениха и се отпуснаха безпомощно върху леглото. Той стана, навлече си чиста туника и нареди на един от робите да му помогне да си сложи тога — дреха, каквато не беше обличал от години, освен когато отиваше на театър. Едва след като излезе, жените си възвърнаха способността да се движат, спогледаха се и жално захлипаха, не заради собствените си неволи, а заради неговите, които така и не можеха да разберат.
Истината беше, че Луций Корнелий Сула вече тридесет години живееше, обграден от лъжи. Всичко около него беше лъжа. Светът, в който се беше движил през тези трийсет години — свят, обитаван от пияници и просяци, актьори и проститутки, шарлатани и освободени роби, не беше неговият, такъв, какъвто би си го избрал.
Рим беше пълен с мъже, носещи фамилията Корнелий. Но повечето бяха наричани така не за друго, а защото дядовците, прадядовците им или още по-далечните им предци, независимо от това, дали са били свободни или роби, са служили при някой патриций от рода Корнелий. Когато в чест на нечия сватба, раждане или смърт същият този патриций Корнелий ги освободеше от задълженията им към него, или когато въпросният предшественик успееше да заплати със спестеното през годините цената на своята свобода, тогава той отнасяше със себе си и името на своя някогашен господар. Всички, които се зовяха Корнелий, всъщност не бяха нищо повече от клиенти на някой от патрициите с това име, които не можеха да не отдадат дължимото на онзи, който им беше дарил свободата и правото да се наричат граждани.
Като се изключат Клитумна и Никополис, всички, които се сблъскваха с Луций Корнелий Сула, смятаха, че и той е син, внук или по-далечен наследник на бивш слуга или роб на Корнелиите; а ако се съдеше по косите и очите му, които повече подхождаха на някой варварин, потеклото му по-скоро би се оказало робско. В крайна сметка имаше патриции, които се казваха Корнелий Сципион, Корнелий Лентул или Корнелий Мерула, но чувал ли беше някой за патриций с името Корнелий Сула? Изобщо какво означаваше това „Сула“!
Истината обаче беше, че Луций Корнелий Сула, който беше записан от цензорите в списъците на безимотните, на тъй наречените capite censi, защото беше един от многото жители на Рим, които не притежаваха никаква поземлена собственост, всъщност беше по произход истински патриций, син на патриций, внук на патриций… Родът му водеше своето начало още от далечните години, когато Рим не е бил основан. Ако зависеше единствено от кръвта в жилите му, то той спокойно би могъл да заеме своето място сред силните на деня, политическата му кариера рано или късно би го извела на върха на йерархическата стълба. Защото на човек като него консулството би прилягало много повече, отколкото на всеки друг.
Но неговата трагедия беше именно в това, че не притежаваше нищо. След като веднъж завинаги родът им бе изгубил поземлените си владения, баща му се беше показал напълно неспособен да възстанови поне част от стойността им в пари, лишавайки сина си от възможността да се причисли към последната от петте икономически състоятелни класи; единственото, което Сула дължеше на баща си, бе, че поне се радваше на римско гражданство. Но за бедния Луций Корнелий нямаше пурпурна ивица върху туниката, нито тънка, нито широка, нито конническа, нито сенаторска. Когато се представеше като член от триба Корнелия, всички около него се присмиваха на глупавото му чувство за хумор. Защото, ако наистина прародителят му е бил освобожденец на някого от Корнелиите, то мястото му беше или в триба Есквилина, или в триба Сатурана. В триба Корнелия влизат изключително земевладелци и в нея няма място за голтаци.
На тридесет години Сула би трябвало да заеме полагащото му се място в Сената — като избран от народа и одобрен от цензорите квестор, или просто по право, заради патрицианския си произход.
Вместо това той продължаваше да е играчка на две вулгарни жени, които ревниво го пазеха от света наоколо. Нямаше дори и най-слаба надежда, че някой ден ще разполага с достатъчно състояние, за да се възползва от правата, които му носеше благородният произход. Следващата година щеше да е цензорска — ох, да беше възможно да се представи пред цензорския трибунал на Форум Романум и да представи доказателство, че владенията му осигуряват един милион сестерции годишен доход! Това беше необходимият минимум, за да бъдеш приет в сенаторското съсловие. Или поне четиристотин хиляди сестерции, за да го обявят за конник. Уви, тъжната действителност беше, че всъщност Сула не притежаваше абсолютно нищо, годишният му доход никога не беше надвишавал десет хиляди сестерции, а дори в последните години се издържаше единствено от някакви си жени. За един римлянин, ако не притежава поне един роб, означава да е изпаднал в крайна нищета. Сула на няколко пъти през живота си беше изпадал в това унизително за всеки гражданин положение — той, патрицият Корнелий.
През онези две години, когато живееше отделно от баща си и новата му съпруга в двете стаички близо до Агера на Есквилинския хълм, той се беше принудил да си търси работа на римското пристанище, под Дървения мост, където се превиваше под тежестта на амфорите с вино или празните делви за зърно, само и само да задържи единствения си роб, който му служеше за доказателство пред целия свят, че не е стигнал до просешка тояга. Защото с възрастта растеше и честолюбието му и му ставаше все по-болезнено да осъзнава унизителното си положение. Именно от гордост така и не се опита да си намери постоянна и доходна работа — да се научи на някой занаят, да се хване като писар, счетоводител или преписвач на ръкописи за някое издателство или библиотека. Когато човек работи по доковете или по пазарищата, никой
