Венец от трева (Част I: Предсказанието)

бельо. Къде се е чуло и видяло мъж да носи бельо под тогата си! И какво излиза?

— Че Аквилий и Антоний са се наговорили, преди да излязат на трибуната — усмихваше се доволно Марий.

— Че Аквилий няма какво да покаже, за да го оставят и без долна дреха — допълни Сула.

Тримата се засмяха на забележката му, сетне Рутилий Руф се обърна към Марий:

— Луций Корнелий казва, че ще замине с Тит Дидий за Близка Испания. Ти как мислиш?

— Мисля, че това е най-доброто, което може да направи за момента — отговори му невъзмутимо той. — Квинт Серторий ще се кандидатира за военен трибун и предполагам, че и той ще замине за Испания.

— Не изглеждаш никак учуден — изненада се Сула.

— Защото не съм. Още утре Рим ще научи новините от Испания. Вече е свикано заседание на Сената в храма на Белона. Ще дадем на Тит Дидий пълномощия да воюва с келтиберите — обясни Марий. — Той е свестен човек. Опитен войник, при това с известен опит на пълководец. Особено когато си има работа с гали или с разни подобни. Да, Луций Корнелий, ще бъде много по-добре за бъдещата ти кандидатура, ако заминеш като легат в Испания, отколкото да се мотаеш като приватус из пущинаците на Мала Азия.

На следващата седмица високопоставеният приватус, семейството и багажът му заминаха към Патра. Поклонникът се чувстваше доста объркан, защото за пръв път му се случваше да пътува заедно с жена си и детето, а това неизменно трябваше да доведе до промени в собственото му поведение. Като войник Марий беше свикнал да раздава заповеди наляво и надясно и бързо се движеше напред, тъй като всички просто бяха длъжни да му се подчиняват. Но жените не бяха подчинени и Гай Марий установи, че в мисленето на едните и другите се забелязват съществени различия. Юлия беше сметнала за крайно необходимо да вземе половината прислуга за пътешествието, включително отделен готвач за сина им, личния педагог на малкия Марий и робинята, която единствена можеше да й направи желаната фризура. Нито една от играчките на малкия Марий не беше забравена, всички бяха грижливо събрани в торби и сандъци и заедно с учебниците и личната библиотека на учителя пътуваха за Изтока. Да не говорим за всевъзможните дрехи, с които грижовната Юлия беше готова да отговори на всякакви атмосферни предизвикателства, и купищата дреболийки, които едва ли можеха да се намерят другаде, освен в Рим.

— Какво излезе? — изливаше гнева си Марий три дни по-късно, когато бяха стигнали едва градчето Анагния по Латинския път. — Че тримата носим със себе си повече багаж, отколкото партианският цар при пренасянето си от зимната си резиденция на Тигър в лятната си в Екбатана.

Търпението му се изчерпа напълно в идните три седмици и когато най-сетне пътниците пристигнаха във Венузия, една от спирките по Апиевия път, и в убийствената жега се разбра, че никъде не се намира странноприемница, в която да се поберат толкова много багаж и прислуга, Марий реши да мине към по- енергични действия.

— Отсега нататък всичко ще решавам аз! — пухтеше от недоволство той, след като успя да настани част от багажа и най-безделничещите роби в съседното заведение, а сам се възползва от случая да поговори с жена си насаме, доколкото можеше да се чувства насаме сред тълпите от гости на странноприемницата. — Или ти ще отпратиш цялото това домочадие обратно вкъщи, Юлия, или двамата с малкия Марий отивате да си прекарвате лятото в Кума. В крайна сметка, още поне няколко месеца ще се движим из достатъчно цивилизовани страни, за да са ни нужни всички тези вещи! И като се замисля колко прислуга сме повели със себе си! Готвач за малкия Марий! Дивотии!

Юлия също се беше разгорещила, защото вече се беше отегчила от изтощителното пътуване и малко й оставаше да се разплаче; прекрасното пътешествие, за което бе мечтала цял живот, се оказваше безкраен кошмар, от който не можеше да се събуди. В първия миг, след като чу ултиматума на мъжа си, тя беше дори готова да се хване за думите му и да обърне кервана по посока на Кума; после обаче си помисли за дългите години, в които двамата с Марий щяха да бъдат разделени и в които той самият нямаше да вижда сина си. Не беше никак изключено и някъде сред непознатата пустош да го споходи втори удар, още по-фатален от първия.

— Гай Марий, знаещ, че досега не ми се е случвало да пътувам по-далеч от вилите ни в Кума и Арпинум. А всеки път, когато с малкия Марий се запътим към едната или другата, положението е точно такова, каквото го виждаш сега. Добре те разбирам и ми се иска да знам как най-добре да облекча положението ти — облегна глава върху ръката си Юлия и избърса издайническата сълза, плъзнала се по страната й. — Работата е там, че изобщо не мога да реша сама.

За пръв път в живота си Марий чуваше жена си да признава пред него, че не може да се справи с дадена ситуация! И понеже разбираше колко й струва това признание, за миг забрави яда си и като я прегърна, я успокои.

— Ти не се грижи. Ще се оправя сам. Но има нещо, на което много държа.

— Каквото и да е, Гай Марий, обещавам, че ще го изпълня!

— Ако по време на пътуването се сетиш за някоя вещ, която се окаже, че съм хвърлил или съм върнал обратно у дома, нито дума! Нито дума. Разбираш ли ме?

Юлия въздъхна облекчено и като се притисна до мъжа си, блажено затвори очи.

— Разбирам те.

Нататък пътуването продължи по-леко и за голямо учудване на Юлия — далеч по-приятно. Сред римските нобили беше прието, щом някой тръгне по пътищата на Италия, да се чувства добре дошъл във вилата на всеки свой приятел и познат, дори и у непознати, стига общите им близки да са били така любезни да напишат някое препоръчително писъмце. Подобно натрапено гостоприемство всеки приемаше като нещо напълно естествено, защото никой домакин не можеше да е сигурен, че е един ден няма да му се наложи да гостува под чужда стряха. Едва след Беневентум такива аристократични вили ставаха рядкост и пътниците все по-често се осланяха на странноприемници, всички твърде скромни, за да поберат огромния багаж, с който Юлия беше смятала да обикалят света в началото.

Жегата ги преследваше неотлъчно, защото южните части на полуострова винаги са се славели със сухия си климат, с малкото си зеленина и напечените си, прашни пътища. Затова пък в пущинака се напредваше по-бързо, а и човек започваше да изпитва по-голяма радост, когато изненадващо се сблъскаше с вода — дали под формата на непресъхнал речен вир, или пък на поредното малко градче от едноетажни глинени къщурки с равни покриви и достатъчно богати жители, за да предоставят на богатите поклонници лукса на една гореща баня.

По-нататък следваха земите, отдавна заети от гръцките колонизатори, които със своите плодородни нивя и с охолството на заселниците си стопляха сърцето на привикналия към удобствата на големия град римлянин. Особено гостоприемен беше град Тарент. Той все още беше запазил гръцкия си облик и нищо че беше изгубил някогашното си значение, пазеше своя престиж, особено след като беше крайната точка на Апиевия път. В тези времена търговията се водеше предимно през Брундизиум, защото оттам човек най- лесно можеше да се прехвърли от Италия в Македония. Но потънал в белота, контрастираща със синьото на небе и морето, със зеленото на горите и поляните, със сивкавото и червеникавото на планинските зъбери, Тарент си оставаше едно приятно кътче, което се радваше да посрещне великия Гай Марий. Пътниците бяха настанени в дома на местния етнарх, който обаче се смяташе за римски гражданин и твърдеше, че му е по-приятно да го споменават като дуумвир, отколкото с гръцката дума етнарх.

Както навсякъде другаде, така и тук Марий се събираше с местните големци да обсъждат римските дела, а след тях и общоиталийските, защото не бяха тайна обтегнатите отношения между Рим и италийските му съюзници. Тарент беше колония със статут на латински град и двамата му висши магистрати — тъй наречените дуумвири — бяха получили правото да се наричат пълноправни римски граждани, каквито щяха да бъдат и потомците им. Но градът си беше гръцки, при това не по-малко древен от самия Рим. Колонията беше основана от спартанци и до ден-днешен в бита и облеклото на жителите се усещаше силата на спартанските традиции.

Марий откри, че тридентци изпитват неприязън към сравнително новопоявилия се град Брундизиум, което настроение сред по-долните обществени прослойки се беше превърнало в открита симпатия към съседните италийски градове, останали със статута на обикновени съюзници.