Венец от трева (Част III: Омразата)

малочислените римски части откъм тила си. Щом се измъкнаха от вражия обръч, самнитите се насочиха към близкия град Нола.

Дълго време Нола представляваше символът на италийското предизвикателство срещу римската власт. Всички в Рим знаеха за трагичната участ на войници и офицери, които жителите на града бяха държали гладни в свинската кочина, затова Нола повече не можеше да рискува. Когато Клуенций се появи пред портите на града начело на повече от двайсет хиляди самнитски войници, когато на по-малко от два километра зад гърба им бързаха да ги стигнат легионите на Сула, ноланците просто отказаха да отворят. Горе, на върха на високите, наскоро доукрепявани и наглед непревземаеми крепостни стени стояха градските магистрати и с безразличие слушаха напразните молби на Луций Клуенций. Едва когато предните редици на римляните се показаха и се приготвиха за атака, вратите, пред които Клуенций беше застанал, като по чудо се отвориха. Но това беше една от малките градски порти, неспособна да пропусне цялата самнитска армия за толкова кратко време. Колкото и да умоляваха събратята си за помощ, магистратите останаха глухи.

Ако под стените на Помпей се беше водило равностойно сражение, то това при Нола се превърна в същинско клане. Смаяни от предателството на ноланците, притиснати между кулите на крепостта, където дори не можеха да се разгърнат в боен ред, самнитите претърпяха катастрофално поражение. Лично Сула закла злощастния Клуенций, който така и не се съгласи да се скрие в крепостта, когато огромната част от армията беше обречена на гибел.

Това беше един от най-щастливите дни в живота на Луций Корнелий Сула. На петдесет и една години той най-сетне беше получил върховното командване на цяла една римска армия и беше спечелил първата си голяма победа. И то каква победа! Като боядисан в червено от кръвта на убитите врагове мечът на главнокомандващия висеше в дясната му ръка и сякаш със собствени очи наблюдаваше зрелището, в което допреди малко бе взимал участие. Потен и прашен, Сула огледа за последно бойното поле, свали шлема си и го хвърли с радостни викове към небето. В ушите му още отекваше звънът на оръжията, тътенът на великата победа, който заглушаваше стоновете на ранените самнитски войници и лека-полека се артикулираше в четирите срички, които всеки римски пълководец мечтаеше да чуе:

— Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор!

Още веднъж и още веднъж легионерите поздравяваха с мощния си рев своя предводител, извел ги към бляскавата победа. Не беше вече човек като другите Луций Корнелий — спечелил си беше званието император, което никой повече не можеше да му отнеме… Или поне така си мислеше, докато се усмихваше широко на съдбата и влажните му от пот руси кичури изсъхваха на гаснещото слънце. Душата му преливаше от радост, в съзнанието му се повтаряше една и съща фраза, която нямаше как да изрече на глас: „Аз, Луций Корнелий Сула, доказах без сянка на съмнение, че човек с моите невероятни способности може да научи дори онова, което не е заложено в кръвта му… Да спечели и най- важните сражение за своя роден град! О, Гай Марий, само почакай да видиш! Ако ще и на смъртно легло да са те сложили, не умирай, преди да съм се върнал в Рим. Нека ти покажа колко си бъркал с прибързаните си думи! Аз съм твой равен! А в годините, които тепърва ще дойдат, смятам да те задмина. Името ми ще се издигне като кула над твоето, както и би трябвало. Защото аз съм патрицият Корнелий, а ти си оставаш един обикновен селянин, дошъл от латинската провинция.“

Работата обаче още не беше свършена, а като римски патриций Сула трябваше да мисли най-вече за предстоящите си задължения. Тит Дидий и Метел Пий, и двамата като зашеметени от неочаквания триумф, дойдоха при началника си да му изразят искреното си възхищение от успеха. В очите им Сула четеше същото сляпо обожание, което бяха изпитвали навремето към особата му Юлила или младата Далматика. И все пак това бяха мъже, Луций Корнелий! Мъже с положение и известност в обществото. Дидий бе спечелил една война в Испания, Метел Пий наследяваше един от най-знатните и влиятелни родове в Рим. Жените си оставаха глупави гъски, от които нямаше кой знае какво значение. Но мъжете бяха друго нещо, особено ако се казваха Тит Дидий или Квинт Цецилий Метел. През цялата си служба при Гай Марий Сула никога не бе виждал подчинените на великия човек да го гледат с подобно обожание, с което сега го гледаха него двамата легати. „Днес аз спечелих много повече от някакво си сражение — разсъждаваше Сула. — Днес ми бе дадено възмездие за всичко изтърпяно и непостигнато в дългия ми живот. Днес успях да се оправдая и заради Клитумна и Никополис, й за Стих и Херкулес Атлас, и най-вече за Прасчо Метел Нумидик. Доказах, че животът на тези, които съм отстранил, за да се издигна, не струва нищо в сравнение с моя собствен. Ако не бяха всички тези убийства, сега нямаше да стоя като победител пред стените на Нола. Като че ли започвам да разбирам халдееца Набопаласар, когато казва, че е най-великият човек на земята. Днес обаче аз съм най-великият човек на земята, от Атлантическия океан чак до река Инд!“

— Ще трябва да използваме нощта — рече Сула на чакащите нареждания Дидий и Метел Пий. — До изгрев-слънце трябва да сме съблекли доспехите от самнитските трупове и да сме ги нахвърлили на едно място. Трябва да подготвим и погребалните клади за нашите войници. Знам, че денят беше крайно изтощителен, но победата още не е постигната напълно. Докато не свърши войната, никой от нас няма право на почивка. Квинт Цецилий, ще намериш няколко по-бодри войници и се връщаш до Помпей. Ще донесеш достатъчно хляб и вино да нахраним и напоим цялата армия. Ще доведеш спомагателните отряди да се заемат със сеченето на дърва, с пренасянето на масло за горене. Предстои ни да изгорим цели камари от тела.

— Но Луций Корнелий, в цялата армия няма нито един кон! — напомни му с известна уплаха Метел. — Ние дойдохме до Нола! Трийсет и пет километра за четири часа!

— Все отнякъде ще намериш коне — сряза го хладно Сула. — Искам да си се върнал до изгрев- слънце. — След което се обърна към Дидий. — Тит Дидий, на теб нареждам да обиколиш войниците и да научиш кой с какво се е отличил и не заслужава ли награда за делата си. Щом свършим с изгарянето на труповете — първо на нашите, сетне и на неприятеля, — веднага се връщаме при Помпей. Искам обаче да оставиш под стените на Нола един от легионите от Капуа. Нека глашатаите ни обявят на жителите на града клетвата, която предводителят им Луций Корнелий Сула е положил и пред Марс, и пред Белона: че докато Нола не се предаде, римската войската няма да мръдне на крачка от стените й. Дали ще чакаме с дни, с месеци или с години, ние няма да си тръгнем с празни ръце.

Преди Дидий и Метел Пий да се заемат със задачите си, при главнокомандващия се появи делегация от неколцина центуриони, предвождани от военния трибун Луций Лициний Лукул; бяха осем от най-видните личности — все прими пили и пили приорес1. Вървяха бавно и тържествено като жреци на новогодишно шествие по случай встъпването в длъжност на новите консули.

— Луций Корнелий, армията иска да ти поднесе дар в знак на своята преданост и благодарност. Без теб римските легиони щяха да бъдат победени, войниците — избити. Ти самият се сражаваше в първата редица и ни даде личен пример да те последваме. По целия дълъг път до Нола нито веднъж не спря да си починеш. На теб и само на теб се дължи най-голямата римска победа в цялата война досега. Ти не само спаси своята армия, но спаси Рим. Луций Корнелий, държим да приемеш нашата почит — рече Лукул и се отдръпна встрани, за да направи път на центурионите.

Човекът в средата на малката група, най-старши по чин от всички присъстващи, вдигна ръце и ги протегна към главата на Сула. Държеше изсъхнал и нескопосано изплетен венец от стръкчета трева, набрани по бойното поле. Между зелените им листенца стояха корени, малки буци пръст и дори камъчета, оплискани с кръв. Това представляваше тя, Корона граминея, Корона обсидионалис, венецът от трева. Сула инстинктивно посегна към подадената му вещ, но бързо се възпря, понеже дори не се сещаше какво изисква ритуалът. Дали трябваше да поеме венеца и да си го сложи сам, или беше редно центурионът Марк Канулей да го постави върху главата му от името на цялата армия?

Предпочете второто и спокойно изчака високият Канулей да застане пред него и да положи венеца върху червеникавозлатистата му коса.

След това Тит Дидий, Метел Пий, Лукул и центурионите отдадоха почест на предводителя си, усмихнаха му се срамежливо и си заминаха. Сула остана сам с лице, обърнато към залязващото слънце. Толкова беше крехък венецът, че дори не го усещаше на главата си. Сълзите му течаха и размиваха кръвта от лицето му. Душата му беше изпълнена с радост и триумф, което не му позволяваше да мисли за нищо друго и дори го