Венец от трева (Част III: Омразата)

Ще разпуснеш армията си и ще се завърнеш…

По-далеч не можа да стигне. Някой от предните редици със завидна точност го уцели с камък в слепоочието и Калидий се свлече на земята. Почти веднага друг камък, също толкова добре насочен, удари Клавдий, който се олюля и едва се задържа прав; докато Сула стоеше безмълвен на някакви си три-четири крачки от двамата сенатори, от плаца продължиха да летят камъни. След като го удариха няколко пъти, Клавдий изгуби съзнание и се просна на дъските.

Чак тогава войниците се успокоиха и Сула се наведе над двамата мъже.

— Мъртви са — обяви той пред войската и шумно въздъхна. — Е, войници, с това наистина наляхме масло в огъня. Страхувам се, че отсега нататък в очите на плебейското събрание ние всички сме персоне нон грате. Току-що си позволихме да убием официалните представители на плебса. А това — продължи да обяснява, — ни изправя пред две възможности. Първата е да останем в Капуа и да изчакаме кога ще ни осъдят за държавна измяна. Втората е да се поразходим до Рим и да покажем на плебса как римският войник, предан на родината, се отнася към закони, които не само са недопустими от морална гледна точка, но и са противоконституционни. За вас не знам, но аз лично възнамерявам да отида до Рим и да върна телата на тези двама мъртъвци. Ще ги закарам на Форум Романум и лично ще ги предам на плебейското събрание. Пред зоркия пазител на народните права Публий Сулпиций Руф. Това стана заради него, не заради Рим!

Спря да си поеме дъх.

— Да изляза на Форума, аз мога и сам. Но ако сред вас има хора, желаещи да ме придружат в разходката до Рим, нека знаят, че ще бъда много щастлив да ги имам със себе си! Когато прекося свещената граница на Рим, ще ми бъде по-леко да знам, че на Марсово поле съм оставил достатъчно приятели да ми пазят гърба. Иначе би могла да ме споходи нерадостната съдба на младия Квинт Помпей Руф, син на другия консул.

Разбира се, че всички щяха да го придружат.

— Но военните трибуни със сигурност не искат да имат нищо общо с теб — предупреди Лукул Сула в главната квартира. — Понеже не им достига достатъчно смелост да ти го заявят в лицето, ме помолиха аз да ти го предам от тяхно име. Казват, че било недопустимо легионите да потеглят срещу Рим, че Рим никога не е разполагал с военна защита, защото в цяла Италия няма армия, която да не служи на Рим. Като се изключат триумфалните шествия, в Рим никога не е била разполагана каквато и да е войскова част. Ето защо според думите им ти се готвиш да воюваш със собствената си родина, а родината ти няма как да се защити. Те всички осъждат намеренията ти и ще се опитат да разубедят войската в желанието й да те последва.

— Много им здраве — вдигна рамене Сула, преди да излезе от палатката си. — Нека си стоят в Капуа и плачат за беззащитния Рим, аз пък ще ги затворя в ареста. Най-малкото заради тяхната сигурност. — Очите му се спряха върху лицето на Лукул. — Ами ти, Луций Лициний? Ти ще останеш ли с мен?

— Да, Луций Корнелий. Ще те следвам, ако ще и до смъртта. Народът си позволи да си присвои правата и задълженията на Сената. Ето защо мога с ръка на сърцето да заявя, че днешният Рим не е този на нашите славни предци. Ето защо не виждам какво престъпно би имало в това да нападнем града. Никога не бих завещал на неродените си синове един Рим, в който се случват подобни неща.

— Добре казано! — кимна Сула, пъхна меча си в ножницата и сложи сламената шапка над очите си. — Нека пренапишем историята.

Лукул се закова на едно място.

— Прав си! — едва изрече той от вълнение. — В този момент ние създаваме история. Никога досега римска армия не е нападала Рим.

— Никога досега Рим не е предизвиквал така своята армия — напомни му Сула.

Пет легиона римски войници поеха на север по Вия Латина начело със Сула и първия му легат. Докато двамата началници яздеха горди най-отпред, най-отзад се клатушкаха труповете на двамата бивши претори, теглени на каруца от двойка мулета. Сула вече беше пратил куриер до Квинт Помпей Руф, за да го извести за събитията. Докато легионите стигнат Теанум Сидицинум, вторият консул, вече ги чакаше.

— О, това не ми харесва! — призна си веднага Помпей. — Не може и да ми харесва! Та ти си тръгнал да превземаше Рим! Един беззащитен град!

— Не аз, а ние нападаме Рим — поправи го спокойно Сула. — Не се тревожи, Квинт Помпей. Няма да е необходимо да превземаме беззащитния град. Армията просто изяви желание да ми направи компания. Никога преди не съм полагал толкова грижи върху дисциплината. Имам двеста и петдесет центуриони под свое командване, няма да позволя и една ряпа да бъде открадната по пътя. Войниците ми получиха дажбите си за цял месец напред и мисля, че разбират ситуацията.

— Но ако е само да ти правят компания по пътя, спокойно можеш да минеш и без нея.

— Ти как си представяш двама римски консули да се разхождат по пътищата на Италия без охрана?

— Имаме си ликтори.

— Да, и това е най-интересното. Ликторите сами пожелаха да ни придружат, докато военните трибуни твърдо отказаха. Изглежда, че когато човек получи службата си по волята на гласоподавателите, той гледа с други очи на това, което се случва на Форума.

— Само не мога да разбера защо си толкова доволен? — възмущаваше се Помпей Руф.

— И аз не знам защо — отвърна му Сула, опитвайки се да прикрие нарастващото си раздразнение. Все пак не му беше сега времето да наранява чувствата на сантименталния си и вечно колебаещ се колега. — Ако наистина съм доволен заради нещо, то е навярно, задето ми е дотегнало от идиотщините на Форума. Омръзнало ми е да се занимавам с хора, които се имат за нещо повече и от традицията, и от опита. Омръзнало ми е от хора, които всячески се мъчат да разрушат това, което предците ни са изграждали с толкова мъдрост и търпение. Това, което искам, е Рим да бъде отново онзи Рим, който ни завещаха дедите. Начело на държавата и народа да стои Сенатът, никоя друга институция да не се опитва да го засенчи. Искам хората, които в името на политическата си кариера стават народни трибуни, да се подчиняват на общия интерес, а не да гонят лични облаги. Дойде времето, Квинт Помпей, когато нашата съвест не ни позволява повече да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безчинствата на група хора, решили да обърнат Рим надолу с главата. Хора като Сатурнин и Сулпиций. Но най-вече като Гай Марий.

— Гай Марий ще се бие — замисли се Помпей.

— За да се бие, трябва да има с какво. Най-близкият гарнизон се намира чак в Алба Фуценция. Е, предполагам, че Марий веднага ще се обърне към Цина и войската му… Той толкова дълбока е бръкнал в кесията му, че нищо не може да му откаже. Но има две подробности, които ще попречат и на единия, и на другия, Квинт Помпей. Първата е свързана с настроенията в Рим. Повечето хора в Рим докрай ще се усъмнят в намеренията ми да поведа армията си срещу Рим; всички ще си кажат, че това е само маневра, че никога не бих посмял да доведа нещата до горчивия им край. Втората е, че Гай Марий може да се мисли, за каквото ще, но ще действа единствено в качеството си на частно лице. Той нито заема служба, нито се ползва с империум. Ако смята да вика Цина с войската, то това ще бъде само молба на приятел до приятел, не нареждане от един магистрат до друг. Затова много се съмнявам Сулпиций да позволи подобни действия на Марий. Не за друго, а защото именно Сулпиций е този, който няма да повярва в намеренията ми.

Вторият консул стоеше със зяпнала уста и не можеше да отмести поглед от очите на първия. Това се казваше да можеш да се изразяваш. Без съмнение Сула наистина смяташе да нахлуе с войската в Рим.

На два пъти по пътя — веднъж при Аквинум и втория път при Ферентинум, армията се сблъскваше с пратеници от Рим; изглежда, орлите бяха занесли в Рим новината, че Сула е потеглил срещу града. На два пъти пратениците заповядваха на Сула да се откаже от командването в името на народа и да прати армията си обратно в Капуа, на два пъти той отказваше. При втория разговор дори добави:

— Кажете на Гай Марий, Публий Сулпиций и на които сенатори са останали още в Сената, че ще се срещнем на Марсово поле.

Предложение, на което нито пратениците повярваха, нито самият Сула.

Най-накрая, пред Тускулум Сула се сблъска със самия градски претор Марк Юний Брут. Да му вдъхва повече кураж до него стоеше един от другите претори. Дванайсетте ликтори — по шестима за всеки от