Венец от трева (Част III: Омразата)

пристанището. Лично застана на греблата и го откара на юг, далеч от крайните къщи на Цирцеи, където остана няколко часа да му прави компания, докато робите отидат до града и се върнат с подходящ кон и храна за из път.

— Отново ти казвам, че ужасно съжалявам, Гай Марий. Бих искал да ти помогна, но не смея. — Той се поколеба дали да изплюе камъчето, накрая реши, че така ще е най-добре. — Разбираш ли, осъдили са те за държавна измяна. Ако те заловят, трябва да те убият на място.

Марий го изгледа с недоверие.

— В държавна измяна? Искаш да кажеш пердуелион?

— И ти, и приятелите ти сте били съдени пред центуриатните комиции. Всички сте признати за виновни.

— Центуриатните комиции! — Не вярваше на ушите си.

— Хайде, по-добре тръгвай — подкани го Мурций. — На добър час.

— Дано поне ти се върне късметът. Сега, когато корабът ти се отърва от причинителя на твоите нещастия. — И като срита коня си в хълбоците, се скри в близката гора.

„Колко хубаво, че поне се махнах от Рим! — мислеше Марий по пътя. — Центуриатните комиции! Изглежда, нашият приятел се е зарекъл твърдо да ми вземе главата. И като си помисля, че през последните дванайсет дни се ругаех защо изобщо съм заминал… Вече се бях примирил, че правият е бил Сулпиций. И се ядосвах, че е твърде късно да върна нещата, както са си били. А излиза, че аз съм бил правият, и още как! Не съм и предполагал, че някой може да ме осъди в народното събрание. Мислех, че добре познавам Сула, казвах си, че най-много да прати наемен убиец. Но да се окаже чак такъв глупак, че да ме изправи пред съд! Не, сигурно има подробности, които не знам.“

Щом се отдалечи достатъчно от Цирцеи, слезе от коня и продължи пеша. Болестта му се беше влошила и язденето се превръщаше в истинско мъчение. Ако не служеше за друго, то животното поне носеше жълтиците на гърба си. Колко ли път имаше от Цирцеи до Минтурна? Петдесет километра може би, особено ако върви встрани от Апиевия път. Цялата област беше в блата и мочурища и комарите можеха да те изядат, както си вървиш, но поне щеше да си спести нежелани срещи. Младият Марий вече трябваше да е минал през Тарацина, затова беше по-добре да не се отбива там. Минтурна си струваше да опита. Голям град, спокоен, преуспяващ, почти незасегнат от войната срещу италийците.

Разстоянието му отне четири дни, през които почти нямаше какво да яде. Откакто храната, която носеше със себе си, свърши, той веднъж се бе отбил у една самотна стара жена да хапне от чорбата й, и втори път даде пари на някакъв скитник-самнит да отиде до близкото село и да купи хляб и сирене за двамата. Нито старата жена, нито скитникът съжаляваха за услужливостта си, защото им остави по една жълтица за благодарност.

Лявата му половина натежаваше все повече и повече и Марий се чувстваше като пленник, вързан с верига за крака. Но понеже друг изход нямаше, продължаваше неуморно напред, за да стигне най-сетне стените на Минтурна. Докато се приближаваше до града, скрит в близката гора, Марий забеляза петдесетина конници, които идваха в тръс откъм Апиевия път. Старецът се прислони зад няколко елхови дървета и проследи непознатите, които спокойно минаха през градската порта и се изгубиха в града. За щастие пристанището на Минтурна се намираше вън от крепостта, затова Марий заобиколи стените отдалеч и стигна незабелязано до кея.

Време беше да се освободи от коня. Развърза торбата с парите от седлото и като шибна здраво животното, го прати обратно към Цирцеи. След което си хареса една приветлива кръчмичка. Щом влезе вътре, обяви на всеослушание:

— Аз съм Гай Марий. Осъден съм на смърт заради държавна измяна. Никога не съм бил толкова уморен през живота си. Искам вино.

В кръчмата имаше само седем души. Всички се обърнаха към него и го изгледаха със зяпнали уста. Изведнъж столовете заскърцаха и моряците го наобиколиха — не за да му причинят зло, а за да го пипнат за щастие.

— Заповядай, заповядай! — покани го да седне сияещият съдържател. — Ама наистина ли си Гай Марий?

— Защо, не отговарям ли на описанието? Вярно е, че съм дърт като вещица и половината лице ми го няма, но не ми казвай, че можеш да срещнеш Гай Марий и да не го познаеш!

— Аз винаги ще позная Гай Марий, ако го срещна — обади се един от клиентите. — Ти си Гай Марий. Бяха на Форум Романум, когато защити Тит Титиний.

— Вино, искам вино — рече вместо отговор Марий.

Веднага му го поднесоха и понеже той обърна чашата си на един дъх, наляха му втора. Предложиха му и храна.

Докато се хранеше, бе така любезен да разкаже на околните за нашествието на Сула и за собственото си бягство. Нямаше нужда да обяснява в какво точно се състои престъплението пердуелион и какво става с осъдените. На целия полуостров едва ли имаше човек — независимо дали римлянин, латин или италиец, който да не знае що е това държавна измяна. По принцип хората от кръчмата не само че не биваше да си губят времето в излишни приказки с един държавен изменник, ами вече трябваше да са го издали пред градските власти и да са се погрижили за екзекуцията… Което означаваше, че и те самите могат да я изпълнят. Но никой от тях дори не помисли да стори подобно нещо. Всички искаха да чуят историята от собствената му уста, а когато той се умори да разказва, слушателите му скочиха да му помогнат по дървената стълба на горния етаж. Беглецът се отпусна тежко на леглото и в продължение на десет часа спа непробудно.

Когато се събуди, установи, че някоя добра душа е изпрала и наметалото, и туниката му, и е измила ботушите му — отвън и отвътре. Откакто се бе качил на злощастния кораб на Мурций, не се бе чувствал така бодър и отпочинал. Дори не му трябваше помощ, за да слезе по паянтовата стълба. За негова огромна изненада заведението беше претъпкано с народ.

— Всички са дошли заради теб, Гай Марий — осведоми го съдържателят, който излезе най-отпред, за да му подаде ръка. — За нас е чест да те подслоним в своя град!

— Аз съм човек, осъден на смърт, кръчмарю, и предполагам, че цялата страна гъмжи от въоръжени мъже, които ме търсят. Аз самият видях как вчера дружина главорези влезе в града ви.

— Да, те са сега на площада и разговарят с градските дуумвири. Също като теб, Гай Марий, и те си отпочинаха добре през нощта, а сега обикалят из Минтурна. Половината град знае, че си тук, но това да не те тревожи. Никой от нас няма да те предаде. Нито ще кажем на дуумвирите. Те са от хората, дето слагат закона над всичко, и държат той да бъде спазван до последната буква. По-добре да не разберат, че си тук. Ако научат, колкото и да не им се иска, ще поискат да те екзекутират.

— Благодаря ви за съчувствието, добри хора — не знаеше какво друго да каже Марий.

Щом кръчмарят свърши да говори и се дръпна встрани, на негово място застана нисък и възпълничък човечец, когото не си спомняше от предната вечер.

— Казвам се Авъл Белей — представи се той, — и съм един от по-едрите търговци в града. Притежавам няколко кораба, така че ако знам от какво се нуждаеш, мисля, че лесно бих могъл да ти услужа.

— Нуждая се от кораб, който да ме отведе далеч от Италия. Трябва да отида на място, където никой римлянин не би могъл да посегне над живота ми.

— Това няма да е трудно за мен. Тези дни пристигна тъкмо корабът, който ще ти свърши работа. Ти закуси спокойно, аз ще те изчакам, за да те заведа до него.

— Сигурен ли, че искаш да ми помогнеш, Авъл Белей? Напомням ти, че тези хора искат да ме убият. Ако разберат, че си ме спасил, могат да се нахвърлят върху теб.

— Това е риск, който бих поел с готовност.

Час по-късно Марий бе качен на лодка и прехвърлен на борда на голям кораб за пренасяне на жито. Заради постоянните си рейсове до Сицилия и Африка той трябваше да е доста по-солиден и издръжлив от корубата на Публий Мурций.

— Преди няколко дни разтовари африканското зърно в Путеоли и чака кога ще поеме обратно на път. Смятах да го задържа, докато не спре югозападният вятър — обясняваше Белей, докато помагаше на Гай Марий да се изкатери по дървената стълба при кърмата. Стълбата бе направена за пъргави моряци и създаваше трудности на скования Марий. — Трюмът е пълен догоре с фалернско вино, което се търси на