класическия сценарий: отпред вървяха действащите магистрати и сенаторите, следваха ги музиканти и танцьори, после идваха колите с плячката и подвижните платформи, на които се разиграваха паметните събития, заради които Помпей биваше удостоен с високата чест, след тях се нареждаха жреците и жертвените животни — все мъжки и бели, — докато отзад се движеше самият пълководец начело на победоносната си армия.
Дори облеклото на младежа беше според случая — червена тога, богато обшита със злато, лавров венец на главата му, бродирана туника с дебела пурпурна ивица… Едва когато гримьорите понечиха да боядисат лицето му в червено, както изискваше традицията, той отказа. Държеше Рим да се увери с очите си колко е млад и красив; искаше да знаят всички, че има свое собствено лице, с което се гордее; искаше зрителите да го свържат с Александър Македонски. А с боядисано лице щеше да мине за един от многото, никой нямаше да се досети, че е само на двайсет и четири години.
Но не толкова липсата на грим правеше Помпей различен от другите триумфиращи пълководци; впечатление правеха животните, които бе сложил да теглят античната му колесница. Вместо класическите бели коне бе предпочел четири огромни африкански слона, които лично беше хванал в Нумидия. Четирима дресьори бяха работили, за да укротят дивите зверове и да ги научат да теглят колесница. Подвигът на дресьорите беше по-голям от този на ловеца. Помпей си получи своите четири опитомени слона, докато кочияшът до него само се правеше, че командва могъщите зверове: той просто държеше златните юзди, които висяха от устите на пищно украсените животни. В действителност слоновете слушаха своите дресьори. Само като се чуеше за невероятните създания, които се разхождаха по улиците на Рим, и любопитните римляни щяха да притичат да ги видят с очите си. Не беше ли невероятна гледка: новият Александър с колесница, теглена от животни, каквито в Рим почитаха едва ли не за свещени.
Маршрутът на парада тръгваше от Вила Публика на Марсово поле, следваше витата алея, покрай която се издигаха вили и жилищни сгради, за да заобиколи Капитолия и старата Сервиева стена, която го беше бранила в миналото. От западния край на хълма шествието минаваше през Порта Триумфалис и се озоваваше в самия град. След като триумфът на Помпей бе третият поред през последните седем дни, повечето сенатори бяха махнали с ръка и само малцина бяха благоволили да застанат начело на колоната; при това бързаха да свършат с досадното задължение. Музикантите, танцьорите, колите с плячката, жреците, жертвените животни, военнопленниците, всички следваха примера им и буквално препускаха по улиците на града. Само слоновете не се отказваха от своята величествена, бавна крачка и скоро виновникът за триумфа изостана далеч след шествието си.
Най-накрая колесницата му се довлече до Триумфалната порта и спря. Армията, въоръжена единствено с тояги, опасани с лаври, на свой ред се спря зад предводителя си. Триумфалната колесница беше скована още в етруски времена и понеже е била предвидена за церемонии, а не за сражение, беше доста по-ниска от класическите бойни колесници, каквито използваха например галите. Ето защо Помпей не можеше да види каква е причината за спирането. Той прати кочияша да види какво става.
Човекът се върна ужасен.
— Триумфаторе, слоновете не могат да се проврат през портата!
— Глупости!
— Истина говоря, триумфаторе, така е! Слоновете са много едри и не могат да минат.
Помпей позабрави за славата и достолепието и скочи от колесницата да види с очите си какво се е случило. Водачите на предните два слона безпомощно се суетяха и посрещнаха своя началник едва ли не с радост.
— Входът е много нисък.
Триумфалната порта — единствената, през която имаха право да минат военните паради, — бе предвидена да побере редица от осем души едновременно; дори колесница, теглена от четири коня, или широка платформа. Но се оказа твърде ниска, за да може едър слон да се провре под свода й.
— Добре — каза Помпей, без да се отчайва. — Проврете ги един по един през портата. Ще се наложи просто да се наведат.
— Но те не са дресирани за това! — изпадна в паника един от водачите.
— Това не ме интересува! — тросна му се младежът. — Просто правете каквото ви казвам!
Но още първият слон отказа да си наведе главата.
— Дръпнете го за хобота и го накарайте! — заповяда Помпей.
Но колкото и да го дърпаха, той не пожела да се наведе; напротив, ядоса се на хората край себе си. Безпокойството му се предаде и на другите три слона, два, от които все още бяха впрегнати в колесницата. Те започнаха инстинктивно да отстъпват, при което колесницата заплашително се надвеси над облечените в лъвски кожи знаменосци.
Докато дресьорите продължаваха да се борят със слона, Помпей ги гледаше отстрани и не пестеше войнишките си псувни по техен адрес. На нещастниците им се искаше да потънат вдън земя от страх и от срам. Но нищо не помогна: слоновете не пожелаха да сътрудничат на някакви си човеци.
Мина повече от час, преди Варон на свой ред да се върне, за да разбере какво се е случило с колесницата — като римски сенатор той беше вървял начело на шествието.
Като видя какво се е случило, той едва се сдържа да не се изсмее.
— Прати Скапций и хората му до Стабула да доведат конете — предложи Варон. — Хайде, Велики, забрави тези ходещи кули! Шествието вече е излязло на Форума, а никой дори не е разбрал, че теб те няма. Сула чака пред храма на Кастор и се нервира. Организаторите на пиршеството са притеснени.
Вместо да му отговори, Помпей избухна в сълзи и с пищните си одежди седна на калните павета край пътя. Така че Варон пое нещата в свои ръце, прати хора да докарат триумфалните коне от държавната конюшня и се зае с разпрягането на размирните слонове. Обстановката допълнително се нажежи с пристигането на няколко градинари, въоръжени с кофи и лопати, за да се сдобият с най-полезната естествена тор на света. Без да се плашат от величествените зверове, те невъзмутимо се запровираха между краката им. Само от съжаление към приятеля си и от желание да свърши по-бързо цялата работа, Варон не си позволи дори да се усмихне. С цената на големи усилия и немалко ругатни успя да изведе слонове и водачи встрани от пътя — към Форум Холиторий; едва ли някой би ги пуснал обратно към Марсово поле, където чакаха шест легиона строени войници.
Междувременно колоната наистина се беше спряла на Форум Романум пред внушителната йонийска фасада на храма на Кастор и Полукс. На площадката пред светилището седеше не друг, а самият диктатор Сула, заедно с началника на конницата, двамата консули и неколцина приятели и роднини. Традицията повеляваше в шествието на триумфатора да не вземат участие хора, заемащи по-висши длъжности от неговата; същото важеше и за пиршеството. Излизаше, че най-важните римски управници напразно чакат насред площада, при това без надежда дори да се нахранят след това.
Всички присъстващи бяха загубили търпение. Освен това духаше студен северен вятър. Най-накрая се появи Варон, който изкачи стъпалата към площадката и се наведе да прошепне нещо в ухото на Сула. Внезапният смях изненада всички останали; Сула доста се смя, после стана от стола, пристъпи към ръба на площадката и извика към тълпата:
— Почакайте още малко! Нашият триумфатор идва! Бил решил да внесе малки нововъведения и вместо коне впрегнал в колесницата си истински слонове! Да, ама слоновете не могли да минат през Триумфалната порта, затова трябвало да прати за коне! Ех, защо не бях там да го видя с очите си!
Зяпачите посрещнаха думите му със смях, но само онези, които лично познаваха Помпей — Метел Пий, Варон Лукул или Марк Крас, — си даваха сметка колко жестока е шегата.
— Знаете ли, не е мъдро да се предизвиква Сула — говореше Метел Пий на хората край себе си. — Много пъти съм се уверявал, че той има някаква мистична способност да привлича Фортуна на своя страна. Дори не му трябва сам да се потруди, за да унизи другия. Богинята ще свърши всичко вместо него.
— Това, което не мога да разбера — навъси се Варон Лукул, — е как Помпей не се е сетил да премери височината на портата предварително. Та като военачалник той е изключително предвидлив.
— До мига, в който младежките мечти не го заслепят — изрече задъханият Варон; беше тичал от Триумфалната порта и до храма на Кастор. — До такава степен се беше вкопчил в проклетата си идея за слоновете, че не му остана време да се замисли за възможните неприятности. Горкият Помпей, той направо
