Ан прокара пръсти по клавишите на пишещата машина и колебливо заговори:
— Понякога си мисля, че…
— Какво?
— О, нищо. Разбъбрих се, а трябва да довърша ръкописа на леля Неста.
Господин Пет остави вестника на пода и с нескрит интерес се залови да преглежда приложението с комиксите. Хлапето, което се криеше под външността му на улегнал джентълмен, винаги го караше да започне четенето на неделния вестник по този начин. Макар че вече беше с посребрели коси, още имаше слабост към гротескното в изкуството и в живота. Никой не подозираше какво удоволствие бе изпитал, когато една сутрин Реймънд Грийн — писател и протеже на Неста Пет — се беше спънал в металния прът, прикрепващ пътеката към стълбището, и се бе изтъркалял надолу чак до следващия етаж.
Откъм коридора се дочу приглушено тупкане. Ан престана да пише, ослуша се и отбеляза:
— Джери Мичъл налага боксовата круша.
— Моля? — слисано я изгледа чичо й.
— Казах, че Джери Мичъл е във физкултурния салон.
— Да, по всичко изглежда, че е там.
Младата жена замислено се загледа през прозореца, сетне се обърна:
— Чичо Питър!
Господин Пет с мъка откъсна очи от комикса и разсеяно промърмори:
— Какво има?
— Джери Мичъл споменавал ли ти е за негов приятел, който имал болница за кучета в Лонг Айлънд? Името му е… ах, как ми изскочи от ума… Смидърс… Смедърс или нещо от този род. Клиентите, предимно възрастни дами, но и всякакви хора, завеждат при него болните си кучета. Джери твърди, че приятелят му имал чудотворен лек и изкарвал купища пари.
— Пари ли? — Щом чу вълшебната дума, запаленият по комиксите хлапак Пет мигом се превърна във финансовия магнат със същото име. — Като се замислиш, идеята си я бива. Напоследък е модно да притежаваш куче. Сигурен съм, че ефикасното лекарство ще се котира добре на пазара…
— Само че цярът на господин Смедърс не може да се продава в аптеките — прекъсна го Ан. — Въздейства само на домашни любимци, които страдат от преяждане и обездвижване.
— Че кое ли домашно куче няма този проблем? Заслужава си да направя делово предложение на този човек. Ще взема адреса му от Мичъл…
— Почакай, чичо. Страхувам се, че е невъзможно да патентоваш чудодейния лек, защото не съществува. Когато при господин Смедърс доведат затлъстяло и болнаво куче, той го подлага на строга диета и го принуждава да тича по няколко часа дневно. След около седмица животното вече е в отлична форма.
— О! — разочаровано промълви господин Пет.
Ан леко докосна клавишите и продължи:
— Досетих се за господин Смедърс, защото заговорихме за Огдън. Хрумна ми, че това лечение е много подходящо за нашето приятелче.
Очите на чичо й дяволито проблеснаха.
— Жалко, че не може да прекара седмица-две в кучешката лечебница.
Младата жена забарабани с пръсти върху бюрото и замислено изрече:
— Ще му се отрази благотворно, нали?
Възцари се тишина, нарушавана само от тракането на пишещата машина. Господин Пет приключи с комиксите и се задълбочи в спортните рубрики, тъй като беше страстен почитател на бейзбола. Служебните му задължения не му позволяваха да отделя достатъчно време за посещение на бейзболни мачове, ала той внимателно следеше в пресата отзивите за срещите от националния шампионат и се възхищаваше от уменията на Макгроу, сравнявайки го с Наполеон, което безсъмнено щеше да поласкае спортиста, ако го знаеше.
— Чичо Питър — подхвана Ан, като отново се обърна.
— Казвай.
— Какво странно съвпадение, че точно сега заговори за опасността Огдън да бъде отвлечен. В романа, който в момента преписвам, се разказва за дете с ангелска външност и доброта — навярно негов прототип е самият Огдън — което похищават и скриват на тайно място. Не мога да повярвам, че на жена като леля Неста е хрумнала подобна история.
— Истината е, че тя непрекъснато си въобразява какви ли не страхотии. Сподели с мен, че до неотдавна поне половината похитители на деца от Америка са преследвали Огдън. Изпратила го да учи в Англия, или по-точно, съпругът й го изпратил — по това време вече са били разделени. Доколкото разбрах, похитителите последвали Огдън и обсадили училището.
— Жалко, че сега няма кандидати, които да го отвлекат и да го държат под ключ, докато не пречупят отвратителния му характер.
— Едва ли ще извадим такъв късмет — със съжаление отбеляза господин Пет.
Ан изпитателно го изгледа, но той отново беше забол нос във вестника. Младата жена едва чуто въздъхна и се залови за работа, като промърмори:
— Преписването на творенията на леля Неста ме покварява. Хрумват ми безумни идеи.
Чичо й остави изявлението й без коментар. Вниманието му беше изцяло погълнато от някаква медицинска статия — характерно за него беше, че не пропускаше нито ред от неделния вестник и търпеливо го изчиташе от първата до последната страница. Пишещата машина отново затрака.
— Мили Боже!
Ан рязко се извърна и разтревожено изгледа възрастния джентълмен, който като хипнотизиран се взираше във вестника:
— Какво има, чичо?
На страницата, която бе приковала вниманието на господин Пет, беше поместена голяма фотография на младеж във вечерно облекло, преследващ млада и елегантно облечена дама върху ресторантска маса. По всичко изглеждаше, че двамата се забавляват прекрасно. Написаното с огромни букви заглавие на статията гласеше: „«Разюздания Джим» отново се изявява. Най-новите приключения на младия господин Крокър в Ню Йорк и Лондон“. Ала господин Пет не се взираше нито в заглавието, нито във фотографията на младите хора, а в малката снимка, поместена в каренце по средата на статията. На нея бе заснета жена на около четирийсет, притежаваща страховита красота, а отдолу беше напечатано: „Госпожа Неста Форд Пет — видна общественичка и прочута авторка на криминални романи“.
Ан стана, надникна през рамото му и се намръщи, като прочете заглавието. Сетне погледът й попадна на малката фотография и тя изненадано възкликна:
— Божичко! Защо са отпечатали снимката на леля Неста?
Господин Пет тежко въздъхна и мрачно промърмори:
— Научили са, че тя е негова леля. Предчувствах, че ще се случи. Не знам как ще реагира тя, като види снимката си.
— Не й позволявай да я види и всичко ще бъде наред.
— Уви, прекалено късно е. Навярно вече е прочела вестника.
Ан набързо прегледа текста и сухо отбеляза:
— Отпечатали са почти същата статия като преди. Не проумявам защо „Кроникъл“ проявява толкова жив интерес към Джими Крокър.
— Е, нали беше журналист и работеше за „Кроникъл“.
Ан се изчерви и се тросна:
— Известно ми е!
Резкият й тон привлече вниманието на господин Пет, който побърза да каже:
— Разбира се, разбира се… Все забравям, че…
Настъпи неловко мълчание. Възрастният господин смутено се изкашля. С Ан се бяха споразумели да не обсъждат връзката на младия Джими Крокър с „Ню Йорк Кроникъл“.
— Не подозирах, че той е твой племенник, чичо Питър — най-сетне се обади тя.
— Не ми е кръвен роднина — побърза да се оправдае господин Пет. — Сестрата на Неста, Юджиния, е
