прогониш търтеите от дома си. Но първо ще ни помогнеш да доставим Огдън на господин Смидърс.
Последва продължително мълчание.
— Всичко е заради косата ти — най-сетне промълви господин Пет. Имаше вид на човек, който часове наред си е блъскал главата над сложна математическа задача. — Червеникавата коса е причина да постъпваш толкова безразсъдно. Баща ти също е червенокос.
Ан се засмя:
— Не нося вина заради рижавата си перушина, чичо. По-скоро бих казала, че да имаш коса с този цвят е истинско нещастие.
— Най-вече за хората край теб — печално добави Питър Пет.
Втора глава
Лондон сякаш беше притиснат от оловносивото небе. След падналия през нощта дъжд от листата на дърветата още се процеждаха водни капки. След малко обаче сред сивкавите облаци се появи късче синьо небе и през пролуката отначало плахо, сетне с нарастваща самоувереност надникна слънцето и озари луксозните сгради на Гровнър Скуеър, обитавани от прочути личности. Лъчите му се прокраднаха през площада и достигнаха масивните каменни стени на Дрексдейл Хаус, доскорошната лондонска резиденция на графа, носещ същото име. Сетне преминаха през прозореца на трапезарията и се отразиха от плешивото теме на господин Бингли Крокър от Ню Йорк, който се беше задълбочил във вестника си. Ала не докоснаха госпожа Бингли Крокър, която седеше срещу съпруга си и преглеждаше пощата. Ако си бяха позволили подобно нахалство, тя незабавно щеше да нареди на иконома Бейлис да спусне щорите, защото не понасяше волности нито от страна на природата, нито от ближните си.
Господин Крокър беше петдесетинагодишен, гладко избръснат и приятно закръглен джентълмен. Прочетеното във вестника го накара да се намръщи. Върху гладкото му, добродушно лице се изписа отвращение, изумление, а може би смесица от двете. За разлика от него съпругата му очевидно беше доволна от живота. Един поглед й бе достатъчен да измъкне от купа писма онези, които заслужаваха вниманието й, както с един поглед би измъкнала най-срамните тайни на господин Бингли, ако той криеше нещо от нея. Подобно на сестра си Неста и тя беше способна с поглед да постигне повече, отколкото други жени постигаха с упреци и заплахи. Приятелите на покойния й съпруг, известния питсбъргски милионер Г. Г. ван Брънт, твърдяха, че той машинално се изповядвал от игла до конец, щом видел как тя го наблюдава от снимката върху тоалетката.
Госпожа Крокър вдигна очи от нарастващия куп от прочетени писма и усмивка смекчи суровите й черти.
— Лейди Корстърфайн е изпратила покана за приема си на двайсет и девети.
Съпругът й, който беше погълнат от четивото си, само изсумтя.
— Тя е сред най-изисканите дами в Англия. Поддържа връзки с най-влиятелните личности. Брат й е херцог и е най-дългогодишният приятел на премиера.
— А?
— Херцогинята на Аксминстър пише, че ще се радва, ако й съдействам по време на благотворителната разпродажба в полза на Бедните дъщери на духовенството.
— Какво?
— Бингли, изглежда, не ме чуваш! Какво четеш?
Съпругът й с усилие откъсна поглед от вестника:
— О, нищо особено. Преглеждам статия за мача по крикет, който ме насили да гледам вчера.
— Радвам се, че започваш да проявяваш интерес към тази игра. В Англия това е задължително. Бог знае защо досега отказваше да гледаш крикет. Едно време си падаше по бейзбола, а между двата спорта няма никаква разлика.
Внимателният наблюдател би забелязал как лицето на господин Крокър се изкриви в болезнена гримаса. Жените дрънкат каквото им дойде на ума. И макар да не го правят с цел да засегнат някого, трудно е да преглътнеш обидата.
Откъм коридора се разнесе телефонен звън, сетне се чу гласът на иконома, който отговаряше с обичайната си учтивост. Господин Крокър отново зачете вестника си. Появи се Бейлис и тържествено обяви:
— Лейди Корстърфайн желае да разговаря с вас по телефона, мадам.
Домакинята тръгна към вратата, но внезапно спря, сякаш си спомни нещо важно:
— Господин Джеймс станал ли е, Бейлис?
— Доколкото ми е известно, още не, мадам. Една от камериерките преди няколко минути е минала покрай стаята му и ми съобщи, че отвътре не се чува нито звук.
Госпожа Крокър излезе. Икономът възнамеряваше да последва примера й, но като чу гласа на своя господар, любопитно погледна към масата.
— Да му се не види! Хей, Бейлис, ела за малко. Искам да те попитам нещо.
Икономът се приближи. Имаше впечатлението, че тази сутрин работодателят му сякаш не е на себе си. Лицето му беше изпито, изражението — налудничаво. Бейлис не бе пропуснал да сподели констатацията си с останалите членове на прислугата.
Всъщност заболяването на господин Крокър беше по-скоро душевно. Страдаше от пристъпи на носталгия по родината, които зачестяваха в началото на лятото. Откакто преди пет години се беше оженил и бе напуснал родната си страна, „заболяването“ му беше станало хронично. През зимата и пролетта симптомите не се проявяваха толкова отчетливо, но от средата на месец май страданията му ставаха нетърпими.
Поетите са посветили прочувствени строфи на всички усещания с едно изключение. Възпели са Рут2, робите, тъгуващи за Африка, и мечтите на миньора за родния дом. Ала никой не е увековечил в поема страданията на страстния почитател на бейзбола, който е обречен да живее на хиляди километри разстояние от родината на този спорт. Бингли Крокър беше луд по бейзбола и през летните месеци буквално агонизираше. Вехнеше в страна, където казваха: „Добре отиграно, сър“, вместо да извикат „Браво!“.
— Бейлис, играеш ли крикет? — обърна се той към иконома.
— Попреминал съм възрастта за успешни изяви в тази област, сър. В младостта си…
— Разбираш ли правилата на играта? Интересно ли ти е да я наблюдаваш?
— Естествено, сър. Не пропускам добър мач.
Онези, които само бегло познаваха Бейлис, навярно биха се смаяли от откритието, че не са му чужди човешките слабости, ала господин Крокър не се изненада. От мига, в който бе стъпил в Англия, Бейлис беше за него приятел и брат: той с готовност отлагаше спешната си работа, за да отговаря на въпроси относно хилядите тънкости на обществения живот в Англия. Бингли Крокър с усилие бе свикнал да се съобразява с изискванията на високото си социално положение и макар вече да беше преодолял първоначалната си склонност да нарича иконома „Бил“, в моменти на недоумение търсеше съветите му. Бейлис винаги с удоволствие му се притичваше на помощ, защото го харесваше. В интерес на истината човек по- чувствителен от господин Крокър навярно щеше да забележи, че икономът се отнася към работодателя си като добродушен баща към тъпичкия си син, но все пак си личеше, че го прави с най-добри чувства.
Бингли взе вестника, разгърна го на спортната страница и посочи нещо с дебелия си като наденичка пръст:
— Какво означават тия бръщолевения? Откакто пристигнах в Англия, упорито отказвам да гледам крикет, но вчера насила ме завлякоха на мача между Кент и Съри.
— И аз присъствах на стадиона, сър. Намирам, че срещата беше изключително интересна.
— Интересна ли? Сигурно се шегуваш. Цял следобед се въртях на скамейката с надеждата, че ще ми стане интересно. Слушай, обичайно ли е при играта на крикет да не се случва нищо? Все такава скука ли е?
Икономът потръпна, като че го бяха ударили, но успя да се усмихне. Каза си, че господарят му е невеж американец, който по-скоро е достоен за съжаление, отколкото за порицание. Ето защо се постара да му отговори най-изчерпателно:
— Теренът беше размекнат от дъжда, сър, и състезателите действаха по-предпазливо. Навярно това е
