твърдото дърво. Последните му думи прозвучаха тъй ясно, все едно прошепнати в акустична камера.
— Матарезе… вездесъщото зло.
Старецът отнесе тайните в гроба си.
Първа глава
ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-РАНО.
Сред неравните хълмове на Корсика, над водите на Порто Векио край брега на Тиренско море, се възправяха руините на някогашно разкошно имение. Каменните основи, положени, за да издържат векове, бяха в голямата си част незасегнати от разрухата, докато вътрешният градеж бе сринат почти изцяло, поразен от пожара преди десетилетия. В ранния следобед небето бе притъмняло в очакване на скорошния дъжд, предвестник на бурята, която си проправяше път нагоре от крайбрежието на Бонифацио. Скоро въздухът и земята щяха да натежат от влага, калта щеше да покрие всичко, дори обраслите, едва различими пътеки, опасващи голямата къща.
— Не е зле да побързаме, падроне — рече грубоватият корсиканец, нахлупил качулката на якето си. — Дори когато не вали, пътят към летище Сенетоса е трудно проходим — додаде той на развален английски, езика, на който се бяха договорили да общуват.
— Летището може да почака — отвърна стройният мъж в тъмен шлифер, чийто говор издаваше холандския му произход. — Всичко може да почака!… Дай ми картата на северния парцел, ако обичаш.
Корсиканецът извади от джоба си свитък дебела хартия. Подаде го на пришълеца от Амстердам, който бързо го разгъна, опря го в стената и тревожно се взря в него, като току откъсваше очи и поглеждаше към участъка, обект на вниманието му. Вече валеше, лекият дъждец бързо прерастваше в порой.
— Насам, падроне — извика водачът от Бонифацио, сочейки отвора в каменната стена. Този проход към някогашната градинска беседка наподобяваше тунел, тъй като самата арка бе едва метър и нещо широка, а зидът близо два. Преплетени лози обвиваха конструкцията, плъпнали от двете страни, сякаш за да препречат входа — същински стражи, охраняващи достъпа. И все пак мястото предлагаше подслон от внезапно ливналия порой.
Мъжът, наречен „падроне“, бе не повече от четирийсетгодишен. Той връхлетя в убежището и тутакси разгъна картата, ползвайки покрития с паяжина листак за опора; от джоба на шлифера си извади маркер, с който огради немалък участък.
— Този район — провикна се той, за да заглуши плющящите о камъните водни струи, — трябва на всяка цена да бъде ограден, изолиран от всички страни, тъй че никой дори да не помисля да го прекрачи! Ясно ли ти е?
— Ако такава е вашата заповед, смятайте, че е изпълнена. Макар че това са близо сто акра.
— В такъв случай, това е заповедта. Мои пратеници непрестанно ще проверяват, за да съм сигурен, че се изпълнява точно.
— Това няма да е необходимо, сър, лично ще се заема и ще надзиравам изпълнението.
— Добре тогава, действай.
— Ами останалото?
— Както се договорихме в Сенетоса. С абсолютна точност да се възпроизведе оригиналният проект, заверен в Бастия преди двеста години, осъвременен единствено по отношение на модерните удобства. Всичко необходимо ще бъде доставено с мои кораби и самолети в Марсилия. Разполагаш с номерата и кодовете на моите нерегистрирани телефони и факсове. Изпълни това, което искам от теб — по-точно казано, изисквам — и ще можеш да се оттеглиш като човек, чието богатство гарантира безоблачни старини.
— За всеки от нас е чест да бъде избран, падроне.
— Ясно ти е защо е необходимо да се пази абсолютна тайна, нали?
— Естествено, падроне! Вие сте ексцентричен баварец, собственик на огромно богатство, който иска да дочака края на дните си сред живописните хълмове на Порто Векио. Това е всичко, което се знае за вас!
— Така е добре. Доволен съм.
— Все пак нека ви напомня, синьоре. Нали спряхме в селото и старицата, дето държи порутената странноприемница, видя лицето ви. По-точно казано, щом влезе в кухнята, нещастницата падна на колене и благодари на Спасителя, че сте се завърнали.
— Какво говориш?
— Сигурно си спомняте, че като се забави поръчката, отидох в кухнята и я заварих да реди гръмогласни молитви. Жената плачеше и нареждаше, че ви познала по лицето, по очите. „Барон Ди Матарезе се завърна“, все това повтаряше. — Корсиканецът изрече името, както го назоваваха в Италия, Матареса. — Благодареше на добрия Господ, че сте отново сред нас, с вас щяло да се завърне величието и благоденствието за тукашните планинци.
— Случката трябва да бъде заличена от паметта ти, ясно ли ти е?
— Разбира се, сър. Нищо не съм чул!
— А сега за строежа. Реконструкцията да бъде завършена за шест месеца. От нищо не пести, просто изпълни заповедта.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Ако то се окаже недостатъчно, богат или беден, старини не ще доживееш, ясно ли ти е?
— Напълно, падроне — мъчително преглътна корсиканецът.
— Що се отнася до старицата в кръчмата…
— Да?
— Убий я.
Шест месеца и дванайсет дни изминаха в бясно темпо, и ето че имението на династията Матарезе бе въздигнато отново. Резултатът бе забележителен, осъществен единствено благодарение на вложените милиони долари. Голямата къща с огромната банкетна зала следваше оригиналното виждане на архитекта от началото на осемнайсети век, полилеи висяха на мястото на огромните канделабри, единствената новост бяха модерните удобства като водопровод, тоалетни, климатична инсталация и, естествено, електричество.
Теренът бе разчистен, новозасадената трева превръщаше парцела около главната постройка в игрище за крокет, което радваше окото с пищната си зеленина. Отбивката от пътя за Сенетоса бе настлана с чакъл, ниски лампи, монтирани в тревните участъци отстрани, осветяваха алеята нощем, елегантно облечени прислужници посрещаха всички коли, щом наближаха мраморните стъпала към входа. Посетителите не знаеха единствено, че всеки от тази охрана е професионален бодигард, а повечето — бивши командоси от различни страни. Всеки държеше в ръката си електронно устройство, предназначено да засече оръжие, фотоапарат, камера или касетофон в обсег от три метра; всъщност наличието на някои от тези предмети биваше разкрито от две крачки разстояние.
Заповедта бе повече от ясна. Неблагоразумните посетители биваха внезапно отвеждани в специално помещение и подлагани на строг разпит. Ако отговорите се окажеха незадоволителни, влизаше в действие наличното оборудване, както механично, така и задвижвано от електричество, чието предназначение бе да изтръгне по-благоприятни отговори. Последователите на Матарезе се бяха завърнали с цялата си съмнителна власт и слава.
Падаше здрач, хълмовете на Порто Векио припламваха за кратко, обагрени от залязващото слънце, когато лимузините започнаха да пристигат. Мъжете от охраната, облечени в костюми на Армани, поздравяваха посетителите вежливо, помагаха им да излязат от колите, докато в същото време незабележимо опипваха дрехите. Огромните коли бяха седем на брой, поканените гости също бяха седмина; други не се очакваха. Шестима мъже и една жена, на възраст от трийсет до над петдесет, от различни националности, но с една обща черта — всички притежаваха невероятно богатство. Всеки един бе придружен нагоре по каменните стъпала на вила Матарезе, където личните пазачи ги отвеждаха в банкетната зала. В центъра на огромното помещение бе поставена дълга маса, сервирана за седмина —
