дома си на различни места в света. Мисли географски. Кой от всичките ти е най-удобен?
— Явно английският.
— Съгласихме се с това. А най-неудобен?
— Не знам.
— Очите ти са кръгли, а не дръпнати. Бих казал, че явно е източният.
— Явно.
— Тогава защо го говориш? Сега мисли с асоциации. Записал съм думи. Чуй ги. Ще ги произнасям фонетично. Ма-куа. Там-куан. Кий-са. Кажи първото нещо, което ти минава през главата.
— Нищо.
— Хубава работа.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Нещо. Каквото и да е.
— Ти си пиян.
— С това се съгласихме. Напълно! А също така спасих и скапания ти живот. Пиян или не, аз съм лекар. А някога бях много добър лекар.
— Какво се случи?
— Пациентът разпитва лекаря?
— Защо не.
Уошбърн млъкна и погледна през прозореца към брега.
— Бях пиян — промълви. — Казаха, че съм убил двама пациенти на операционната маса, защото съм бил пиян. Можех да се отърва с един, не двама. Но те намират стереотипа много бързо. Бог да ги благослови. Никога не давай на човек като мен скалпел и не го обсипвай с уважение.
— Беше ли необходимо?
— Кое точно?
— Бутилката.
— Да, по дяволите — измърмори тихо Уошбърн, отдръпвайки се от прозореца. — Беше и е. И на пациента не е позволено да дава оценка, която е единствено от компетенцията на физиолог.
— Съжалявам.
— И ти имаш неприятния навик да се извиняваш. Това е прикрит протест и въобще не е естествено държание. Нито за минута не ти вярвам, че си почтителен човек.
— Тогава знаеш нещо, което аз не знам.
— За теб, да. Много. Но съвсем малко, което да има смисъл.
Мъжът се намести на стола. Разкопчаната риза се свлече от бинтованото му тяло, оголвайки превръзките на гърдите и стомаха. Протегна ръце пред себе си и вените на изящните му мускулести ръце се откроиха ясно.
— Нещо, което не сме споменавали в разговорите си.
— Да.
— Нещо, което съм говорил в безсъзнание?
— Не, не съвсем. Вече разисквахме повечето от тези бръщолевения. Езиците. Познанията по география — градове, за които изобщо или почти не съм чувал — твоята фикс-идея да избягваш да споменаваш имена, имена, които искаш да кажеш, но все едно, няма да го направиш. Влечението към конфронтация — „атакувай, отскачай, крий се, бягай“ — всички тези думи са доста агресивни, бих добавил. Твърде често ти връзвах ръцете, за да предпазя раните. Но всичко това го минахме. А има и други работи.
— Какво имаш предвид? Какви са? Защо не си ми казал?
— Защото са физически. Твоята външна обвивка, такава, каквато е била. Не бях сигурен дали си готов да го чуеш. И сега не съм сигурен.
Мъжът се облегна назад. Тъмните му вежди под тъмнокестенявата коса се сбраха гневно.
— Това е физическа оценка, за която не съм те молил. Е, готов съм. Какво ще ми кажеш?
— Да започнем тогава с този доста приемлив вид на тази твоя глава. Физиономията по-точно.
— Какво й е?
— Не е тази, с която си се родил.
— Какво имаш предвид?
— Хирургията оставя отпечатъка си. И той се вижда под лупа. Тебе са те променили, приятелю.
— Променили?
— Имаш ясно изразена брадичка. Осмелявам се да твърдя, че е имала трапчинка. Премахната е. Твоята лява скула — скулите ти са също ясно изразени, оформени по славянски преди много поколения — носи следи от хирургическа намеса. Осмелявам се и да твърдя, че от нея е премахната бенка. Носът ти е английски — някога по-остър, отколкото сега. Изтънен е — едва доловимо. Твоите много остри черти са били омекотени, характерът — прикрит. Схващаш ли какво ти казвам?
— Не.
— Ти си доста привлекателен мъж, но лицето ти се отличава от категорията, в която е сега, и за това говори самото то.
— Категория.
— Да. Принадлежиш към белите англосаксонци, срещащи се ежедневно по най-добрите игрища за голф, на тенискортовете или в бара на Мирабел. Тези лица са почти неразличими едно от друго, нали? Правилни черти, хубави зъби, ушите на подобаващото им се място от двете страни на главата — нищо небалансирано, всичко на мястото си, и все пак малко по-омекотено.
— Омекотено?
— Е, добре, „изпортено“ е може би по-точно казано. Определено самоуверен, даже арогантен, със свой си начин на живот.
— Все още не съм сигурен какво искаш да кажеш.
— Чуй това тогава. Промениш ли цвета на косата си, променяш и физиономията си. Да, има следи от обезцветяване — крехка е. Боядисвана е. С очила и мустаци ставаш съвсем друг човек. Струва ми се, че си в средата на втората половина на трийсетте, но би могъл и да си десет години по-млад или пет по-стар. — Уошбърн замълча, наблюдавайки реакциите му, сякаш се чудеше дали да продължи. — И като говорим за очила, спомняш ли си онези упражнения, тестовете, които направихме преди седмица.
— Разбира се.
— Зрението ти е съвършено нормално; нямаш нужда от очила.
— И не мисля, че имам.
— Тогава защо върху ретината и клепачите ти има следи от продължителна употреба на контактни лещи?
— Не знам. Не виждам смисъла.
— Мога да ти предложа едно евентуално обяснение.
— Ще се радвам да го чуя.
— Може и да не се зарадваш чак толкова. — Докторът се върна при прозореца и се загледа с отсъстващ поглед навън. — Определени видове контактни лещи са приспособени да променят цвета на очите, а определени видове очи по-охотно се поддават на такава промяна. Обикновено сивите или синкавите — твоите са нещо средно. Лешниковосиви на една светлина, сини на друга. Природата те е дарила в това отношение — най-често не е нужна промяна.
— Нужна за какво?
— За да промени външния ти вид. Много професионално, бих казал. Визи, паспорти, шофьорска книжка — сменяш ги по желание. Коса: кестенява, руса, рижа. Очи (те не могат да се фалшифицират): зелени, сиви, сини. Доста разнообразни възможности, не мислиш ли? И всичко това в известната категория, при която лицата се обезличават от повторения.
Мъжът се изправи с усилие от стола, подпирайки се. Затаи дъх, докато ставаше.
— Възможно е да се мамиш. Може да си на погрешен път.
— Следите са тук, отпечатъците. Те са доказателство.
— В твоя интерпретация със солидна доза цинизъм в нея. Представи си, че съм катастрофирал и са ме
