Вътре в кабарето разгневеният управител ругаеше бармана, който бе повикал полиция, заради глобите, които щяха да се стоварят на главата му. Защото суматохата най-неочаквано бе стихнала и клиентите се споглеждаха в пълно недоумение. Келнерите, опитвайки се да умилостивят шефовете си, се мъчеха да разчистят счупеното и да успокоят посетителите, раздавайки безплатно уиски. Рокгрупата се съсредоточи върху репертоара на най-нашумелия напоследък състав и редът бе възстановен със същата бързина, с която малко преди това бе нарушен. Управителят вече се надяваше да убеди полицията, че барманът по погрешка е взел някакъв шумен пиян за по-опасен, отколкото е бил всъщност.
Ала всичките му опасения за глоби и наказания изчезнаха от ума му в мига, щом зърна купчинката груб бял плат на пода пред вратата, водеща към вътрешните офиси. Бял плат, чисто бял… свещеникът? Вратата? Големецът! Съвещанието! Дъхът му секна, лицето му се обля в пот и той понесе дебелото си туловище между масите към мястото, където бе захвърлено бялото расо. Когато се наведе към него, изстена ужасен при вида на незасъхналата кръв по плата и на черната цев на картечницата, подаваща се отдолу.
— Какво има? — попита друг мъж в смокинг, брат на управителя и негов пръв помощник. Ала при вида на оръжието и окървавеното расо, той също пребледня и процеди: — Проклет да е християнският Бог!
— Ела! — нареди управителят, като се изправи и тръгна към междинната врата.
— Ами полицаите? — възпротиви се брат му. — Един от двама ни трябва да ги посрещне и да ги успокои, да направи каквото може.
— Едва ли ще можем да направим нещо, освен да им предложим главите си! Побързай!
Щом влязоха в слабоосветения коридор, мигом се потвърдиха най-черните им опасения. Убитият страж лежеше в локва от собствената си кръв, стиснал оръжието си в китка, почти отделена от ръката. А вътре в залата за съвещания всичко стана съвсем очевидно. В помещението имаше пет окървавени трупа, ала един в миг прикова вниманието на ужасения управител. Приближи тялото с пробит череп и с кърпичка изтри кръвта от лицето.
— Свършено е с нас — прошепна. — Кулон е мъртъв. Както и Хонконг. Край.
— Какво?
— Този човек е вицепремиерът на Народната република, приемник на самия председател.
— Виж тук! — извика помощник-управителят на брат си.
До тялото на мъртвия големец имаше черна носна кърпа, чиито бели черти бяха заличени от пропитата кръв. Братът я вдигна и се взря в надписа в ъгъла: ДЖЕЙСЪН БОРН.
Управителят скочи на крака.
— Боже Господи! — промълви той и цялото му тяло затрепера. — Върнал се е. Убиецът се е върнал в Азия! Джейсън Борн! Той отново е тук!
2.
Слънцето вече се спускаше зад планините Сангре де Кристо в централните райони на Колорадо, когато хеликоптерът „Кобра“ с рев се появи сред ослепителната светлина, грамаден пърхащ силует, и се насочи към края на гората. Бетонната площадка за приземяване се намираше на стотина метра от голяма постройка, изградена от масивно дърво и стъкло. Освен генератори и маскирани комуникационни „чинии“, не се виждаха никакви други конструкции. Високите дървета образуваха плътна стена около къщата и я скриваха от очите на външни хора. Пилотите на тези високоманеврени машини бяха набирани сред старшия офицерски състав на комплекса „Чейен“ в Колорадо Спрингс. Чиновете бяха от полковник нагоре и всички до един бяха проучени от Съвета за национална сигурност във Вашингтон. Те никога не говореха за полетите до планинската база; местоназначението им беше заличавано от летателните планове. Координатите за кацане се получаваха по радиото, след като хеликоптерите се вдигнеха във въздуха. Мястото го нямаше отбелязано на нито една карта за масова употреба и комуникациите му бяха скрити от зоркия поглед и на съюзници, и на врагове. Секретността беше пълна; а и не можеше да бъде другояче. Тук се срещаха стратези, чиято работа по глобалните въпроси на политиката е толкова деликатна, че такива служители не бива да бъдат виждани заедно извън съответните административни сгради, а се събират вътре в тях само в кабинети, свързани с междинни врати. Навред дебнеха враждебни и изпитателни очи на врагове и съюзници, които познаваха естеството на работата на тези мъже, и само да бъдеха зърнати заедно, неизбежно щяха да полетят тревожни сигнали.
Вратите на „Кобра“ се отвориха. Спусна се метална стълба и под нея под светлината на прожекторите слезе доста объркан на вид човек, придружен от униформен генерал-майор. Цивилният беше строен, среден на ръст и на средна възраст, облечен в строг костюм, бяла риза и кашмирена вратовръзка. Дори под вихъра от забавящата въртенето си перка той съумяваше някак да запази изрядния си вид, създавайки впечатлението, че това е от жизнена важност за него. Последва офицера и двамата прекосиха бетонната пътека до една странична врата в сградата. Когато я приближиха, вратата се отвори. Вътре обаче влезе само цивилният, а генералът кимна и отдаде чест по онзи неофициален начин, който военните пазят за цивилни или офицери със собствения им ранг.
— Приятно ми беше да се запознаем, Макалистър — каза генералът. — Някой друг ще ви придружи на връщане.
— Няма ли да влезете? — попита цивилният.
— Никога не съм бил вътре — отвърна офицерът с усмивка. — Моята работа е да установява самоличността ви и да ви откарам от пункт Б до пункт В.
— Някак не подхожда на ранга ви, генерале.
— Наистина — отвърна генералът, без да се впуска в по-обширен коментар. — Но имам, естествено, и други задължения. Довиждане.
Макалистър влезе в дългия коридор с дървена ламперия по стените. Новият му придружител бе добре облечен мъж с приятно лице и всички белези на служител от Вътрешната сигурност — ловък, физически силен и неразличим в тълпата.
— Приятно ли пътувахте, сър? — попита той.
— Възможно ли е това изобщо с хеликоптер?
Пазачът се засмя.
— Насам, сър.
Отминаха няколко врати от двете страни на коридора, додето стигнаха до една голяма двойна врата с червени лампички над нея. Това бяха камери, свързани към отделни вериги. Едуард Макалистър не бе виждал подобни устройства, откакто бе напуснал Хонконг преди две години, където за кратко бе прикрепен като консултант към специалния отдел МИ-6 на британското разузнаване. За него англичаните бяха пълни параноици по отношение на сигурността. Никога не успя да разбере тези хора, особено след като изговориха толкова похвали за свършената от него минимална работа в област, където уж те би трябвало да са специалистите. Пазачът почука на вратата, последва цъкване и той отвори съответното крило.
— Другият ви гост, сър — съобщи.
— Много съм ти благодарен — отговори един глас.
Смаяният Макалистър мигом разпозна от безбройните изяви по радиото и телевизията характерната изисканост, усвоена в скъп колеж и няколко престижни университета, а после допълнително шлифована по време на ранната кариера във Великобритания. Ала нямаше никакво време да свикне с изненадата. Безупречно облечен белокос човек с издължено, покрито с бръчки лице, издаващо възраст над седемдесет години, се изправи иззад голямо бюро и енергично прекоси стаята с протегната ръка.
— Колко добре, че дойдохте, господин заместник-секретар. Разрешете да се представя. Аз съм Реймънд Хавиланд.
— Естествено знам кой сте, господин посланик. За мен е чест.
— Посланик без портфейл, Макалистър, което означава, че не са останали много почести. Но работа все още има.
— Не мога да си представя президент на Съединените щати през последните двайсет години, който би оцелял без вас.
— Някои изплуваха, господин заместник-секретар, но при вашия опит в държавните дела сигурно го знаете по-добре от мен. — Дипломатът извърна глава. — Нека ви запозная с Джон Райли. Джак е един от високообразованите служители, които са обкръжени в Комитета по национална сигурност от най-строга
