Когато наближиха къщата, Били Джо вече се държеше за главата и простенваше. По бузите й бяха избили червени петна. Ужасена, майката се втурна вътре и набра девет-едно-едно. От полицията й казаха да остави болната в колата на топло. Докторът пристигна след три минути.
В линейката девойката скимтеше от болка при всеки опит да си поеме дъх. Майката попиваше потта по челото на детето си и хлипаше.
Пред спешното отделение една от сестрите я подхвана нежно под ръка.
— Ще направим всичко необходимо, госпожо Пикет.
Убедена съм, че скоро ще е по-добре.
Два часа по-късно от устата на Били Джо Пикет блъвна кръв и тя почина.
17:12 ч.
Форт Ървин, Барстоу, щата Калифорния
В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод. Този път денят се случи ясен и слънчев. В уютния си двуетажен офицерски дом, недалеч от подготвителния новобрански център, Филис Андерсън с ведро настроение се зае да приготвя вечерята. Жегата беше трудно поносима и мъжът й, който от две седмици страдаше от лека настинка, все още не се беше събудил от следобедната си дрямка. Жената се надяваше, че горещината и слънчевите лъчи ще го излекуват веднъж завинаги.
Отвън се чуваше ромоленето на пръскалките за поливане. Сред дългите следобедни сенки цветята бяха разтворили късните си есенни цветове и контрастираха ярко с обкръжаващата ги пустош, чието единствено украшение бяха кактусите и черните базалтови скали.
Филис постави макароните в микровълновата печка. Ослуша се дали мъжът й не слиза по стълбите. Довечера щеше да има нощни учения. Топуркането обаче по-скоро принадлежеше на дъщеря им — Кейт младша, която сигурно бе развълнувана от очертаващото се ходене на кино, докато таткото щеше да работи. Все пак беше петък вечер.
— Кейт, престани! — извика Филис.
Не беше детето. На прага се появи мъжът й, полуоблечен в пустинен камуфлаж. Беше плувнал в пот и стискаше здраво главата си, сякаш се боеше да не експлодира.
— Болница… помощ… — изстена той.
Давейки се пред ужасените очи на Филис, той се строполи върху кухненския под.
Жената замръзна шокирана, но след секунда изхвърча от кухнята с решителността и бързината на войнишка съпруга. Излезе на улицата и без да чука, влетя в съседната врата.
Капитан Пол Новак и жена му Джуди я зяпнаха, когато се появи в трапезарията им.
— Филис! — Новак скочи. — Какво е станало, Филис?
Жената на майора не губеше време в излишни приказки.
— Пол, необходим си ми, да вървим. Джуди, ти също идваш с нас, ще наглеждаш момчетата. Бързо! — След което се обърна и напусна къщата, следвана от капитан Новак с жена си. Когато трябва да се действа, войника не задава въпроси. Оказали се в кухнята на семейство Андерсън, Джуди се ориентира.
— Девет — едно — едно1? — Джуди Новак се хвърли към телефона.
— Няма време! — извика Новак.
— В нашата кола! — извика Филис.
Джуди Новак изтича по стълбите към втория етаж, където се намираха децата, чакащи да ги заведат на кино. Филис Андерсън и Новак вдигнаха от пода задъхващият се майор. От носа му течеше кръв. Беше почти изпаднал в безсъзнание и само тихо простенваше поради невъзможността му да говори. Те го замъкнаха към колата.
Новак седна зад волана, Филис се настани на задната седалка до мъжа си. Подтискайки риданията си, тя притегли главата на майора върху рамото си, като го придържаше здраво и нежно. В очите му се четеше ужасът на агонията, като се опитваше сустата си да улови въздуха. Новак започна да си проправя път през територията на лагера, натискайки непрекъснато клаксона. Колите и камионите се разместваха правейки му път, но докато се доберат до военната болница, майор Кейт Андерсън беше изпаднал в безсъзнание.
Три часа по-късно той почина.
В случаите на бърза и неочаквана смърт, съгласно законите на Калифорния, следваше да се направи аутопсия. Тялото на майора го настаниха в моргата. В моментта когато военният лекар — паталог отвори гръдната кухина на покойния, от там изпръска поток кръв изпръсквайки го от главата до краката.
Лицето на лекаря побледня. Той се затича хвърляки гумените ръкавици и излизайки от залата за аутопсии.
Хвана телефонната слушалка.
— Свържете ме веднага с Пентагона и с ААМИИЗИБ2! Веднага! Спешно е!
ПЪРВА ЧАСТ
Глава 1
12 октомври, неделя, 2:55 ч.
Лондон, Англия
Хладният октомврийски дъжд плющеше по Найтс бридж, там, където „Бромптън“ роуд се пресичаше със „Слоан“ стрийт. Непрекъснатият поток от коли, таксита и червени двуетажни автобуси се промъкваха с мъка на юг към Челси. Факта, че всичките бизнес и правителствени офиси бяха отдавна затворени за уикенда изглежда не влияеше на интензивността на движението. Перспективите пред световната икономика всяваха оптимизъм, магазините се пръскаха от стоки и новите лейбъристи бяха далеч от идеята да се намесват в икономическата обстановка. Сега туристите пристигаха в Лондон по всяко време на годината и в резултат, колите се движеха дори и в този ранен час със скоростта на костенурка.
Изгарящ от нетърпение, лейтенант-полковник и доктор по медицина Джонатан (Джон) Смит скочи от стъпалото на бавно пълзящият автобус с номер 19, без да изчака пристигането до мястото. Дъждът най- накрая стихна. Полковникът се затича по мокрия тротоар, изпреварвайки автобуса.
Той беше висок и строен, с атлетическо телосложение мъж на около четиридесет. Тъмните му, гладко вчесани назад коси откриваха високо открито чело. Тъмно сините му очи оглеждаха внимателно минаващите автомобили и пешеходци. Външно той по нищо не се отличаваше от тълпата, облечен в елегантното си сако и добре скроени панталони. И все пак жените се обръщаха, заглеждайки се след него, а той виждайки това само се усмихваше леко с края на устните си и продължаваше да върви.
Ето, че свърна по Уилбрахам плейс, влизайки във вестибюла на уютната сграда с името „Уилбрахам хотел“, където му осигуряваха апартамент всеки път, когато началството му от ААМИИЗИБ го изпращаше на конференция на докторите в Лондон. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се добра до стаята си на втория етаж. Незабавно започна да претърсва багажа си за последния доклад, свързан с внезапната епидемия от треска сред американските войници в Манила. Беше обещал да го предостави на д-р Чандра Утам от вирусологичния клон на Световната здравна организация.
Накрая успя до го изрови изпод купчината мръсни дрехи, нахвърляни в най-големия куфар. Въздъхна и се усмихна на себе си — никога нямаше да се отърве от лошите си навици, придобити от годините живот по палатки, изправен пред една или друга криза. Втурна се надолу по стълбите, за да отнесе доклада, но на първия етаж от рецепцията му извикаха:
— Полковник? Имате писмо! Отбелязано е като спешно.
— Писмо? — Кой би могъл да му пише тук? Погледна към часовника си. — Сега, в неделя?
— Предадоха го на ръка.
