най-далечни времена. Всъщност Дънуич е изключително древен — по-стар от което и да е селище, намиращо се в радиус от шейсетина километра от него. На юг от селцето все още могат да се видят стените на приземното помещение и комина на старинната къща на Бишоп, построена преди 1700 година; а руините на мелницата край водопада, издигната през 1806-а, са представлявали най-модерна за времето си архитектура. Промишлеността не могла да се закрепи на това място и процъфтяващото през деветнадесети век фабрично движение се оказало недълговечно тук. Най-стари от всичко били огромните пръстени на грубо изсечените каменни колони по върховете на хълмовете, но те представлявали по-скоро дело на индианците, отколкото на заселниците. Останките от черепи и човешки кости, открити във вътрешността на тези пръстени, както и в близост до огромния, във формата на маса, камък на Стражевия хълм, потвърждавали разпространеното мнение, че тук са се намирали гробниците на покумтуките. Мнозина етнолози обаче, без да си дават сметка за абсурдността на теорията си, твърдели, че това са останки на хора от европеидната раса.
В околностите на Дънуич, в обширен и частично обитаван фермерски дом, разположен срещу склона на хълма, на осем километра от селцето и на около три от най-близката къща, в неделя, на втори февруари 1913 година, в пет часа сутринта се родил Уилбър Уейтли. Датата се запомнила, понеже било Сретение Господне, което жителите на Дънуич отбелязвали под друго название, а също и, защото през цялата тази нощ всички кучета от селото лаели безспир, а от хълмовете се дочували странни звуци. От по-малко значение било обстоятелството, че майката спадала към семейство Уейтли — непривлекателна на външен вид, уродлива албиноска на тридесет и пет години, живееща с престарелия си умопобъркан баща, за когото разправяли отвратителни истории по повод заниманията му с магьосничество на млади години. Съпруг Лавиния Уейтли нямала, но противно на местните традиции изобщо не се и опитвала да се отрече по някакъв начин от детето, предоставяйки на съседите си възможността да я одумват колкото си искат, което те и правели. Нещо повече — тя даже се гордеела със смуглото, приличащо на козел дете, външността на което ни най-малко не наподобявала нейното болнаво лице на албинос с червени очи, и неведнъж мнозина чували как тя мърмори под носа си странни пророчества за необикновените способности и страховитото бъдеще на своя син.
Такива пророчества не бяха нещо необичайно за Лавиния — тя беше самотно създание, което по време на буря често бродеше из хълмовете и се опитваше да чете огромните книги, събирани от семейство Уейтли в продължение на двеста години и сега наследени от баща й, целите проядени от червеи и разпадащи се на части. Лавиния никога не бе ходила на училище, но главата й беше претъпкана с откъси от древните знания, които старият Уейтли й беше предал. Усамотената фермерска къща винаги бе вдъхвала страх у хората заради предполагаемата склонност на Уейтли към черната магия, и необяснимата насилствена смърт на госпожа Уейтли по времето, когато Лавиния е била на дванадесет години, изобщо не спомагаше да направи мястото по-приветливо. Израснала в самота сред студената атмосфера на бащиния дом, Лавиния често се отдаваше по цели дни на своите фантазии, измисляйки си необичайни занимания; тя много-много не се занимавала с домашните си задължения, поради което от дома отдавна бяха изчезнали чистотата и редът.
В нощта, когато Уилбър се появи на бял свят, от къщата се разнесоха ужасни писъци, заглушаващи дори пронизителния кучешки лай и необяснимите звуци, идващи от хълмовете. Нито лекар, нито акушерка присъстваха на това раждане, и цяла седмица след това съседите не знаеха нищо за новороденото. Едва когато старият Уейтли пристигнал със снегоходките си в Дънуич и започнал да говори някакви несвързани работи на сбирщината безделници, събрали се в магазина на Озбърн, хората узнали за събитието. В поведението и замъгленото съзнание на престарелия Уейтли сякаш се появил допълнителен елемент на тайнственост, който го превръщал от обект на страха в негов субект, макар че той хич не бил от ония, които се оставят на семейните обстоятелства да ги безпокоят. При това в държанието му личала нескрита гордост, по-късно забелязана и при дъщеря му, а онова, което казал по повод неизвестния баща на внука си, се запечатало в паметта на слушателите му за дълги години.
— Хич не ме е грижа за туй, дет’ си го мислят ’ора-та — ако синчето на Лавиния прилича на тейко си, той не мож’ да изглежда тъй, както очаквате. ’Сички ’ора не са таквиз, каквито живеят тука. Лавиния много е чела и таквиз работи знай, каквито вий не сте и сънували. Аз мисля, че мъжът й не е по-лош от който и да е мъж от тая страна на Ейлсбъри, ако не и по-добър. Само ако знайхте туй, дето го знам за тукашните хълмове, и вий нямаше да искате да се венчавате в черква. Чуйте ме к’во ще ви кажа — ще настане ден и вий, ’ора, ще чуйте как синчето на Лавиния ще изкрещи името на тейко си от върха на Стражевия хълм!
Единствените хора, които видяха Уилбър в първия месец от неговия живот, бяха старият Зехария Уейтли от неизродения клон на Уейтли, и Мами Бишоп — невенчаната жена на Ърл Сойер. Посещението на Мами беше продиктувано от чисто любопитство и сетнешните й разкази правят чест на нейната наблюдателност, докато Зехария дойде, за да докара на Уейтли двете крави олдернска порода, закупени от сина му Къртис. Това отбеляза началото на последвалите покупки на добитък от семейството на малкия Уилбър, които престанаха чак през 1928-а — годината, когато започна и завърши Кошмарът в Дънуич. Интересното е, че въпреки всички тези покупки, полуизгнилият тесен краварник на Уейтли никога не се препълни от животни. В един момент хората не бяха в състояние повече да укротяват любопитството си и се заеха да преброят цялото стадо, пасящо на склона зад фермерския дом; ни веднъж обаче не успяха да открият там повече от десет-дванадесет анемични, вяли животни. По всяка вероятност някаква зараза, предизвикана или от лошата трева на пасището, или от отровните гъби, поникнали из целия мръсен двор, бе довела до намаляването на животните. Непонятни язви и възпаления, някои от които наподобяваха разрези, се забелязваха по добитъка; а в първите месеци от раждането на Уилбър любопитните съседи на няколко пъти видяха подобни ранички по шията на небръснатия старец и къдравата му щерка-албинос.
През пролетта на същата година, когато Уилбър се появи на бял свят, Лавиния възобнови разходките си из хълмовете, държейки в ръцете си смуглоликия младенец. Постепенно всеобщият интерес на хората към детето замря, след като веднъж вече го бяха видели, и никой не обръщаше внимание на бързото развитие на бебето, растящо не с дни, а буквално с часове. Растежът му наистина бе феноменален, понеже три месеца след раждането си той беше достигнал такъв ръст и сила, каквито рядко се наблюдават и у едногодишните деца. Неговите движения и даже звуците, които издаваше, се отличаваха с целенасоченост и самоконтрол, доста необичайни за възрастта му, и за всеобщо удивление, той се научи да ходи без чужда помощ едва на седем месеца.
След известно време — някъде около Халоуин — огромен пламък беше забелязан в полунощ на върха на Стражевия хълм на мястото, където сред древните кости лежеше старинният камък, наподобяващ олтар. Обаче мълвата се понесе едва след като Сайлъс Бишоп — от старите, едновремешни Бишоп — каза, че приблизително час преди появата на пламъка е видял как момченцето тича уверено нагоре по хълма, следвано по петите от майка си. Сайлъс, който търсел заблудило се теленце от стадото му, почти забравил за грижите си, щом зърнал на светлината на фенера двете мержелеещи се в мрака фигури. Те се носели почти безшумно из храсталака, и смаяният наблюдател помислил, че са чисто голи. Впоследствие той не бе така уверен в това и си припомни, че момченцето е било обуто в тъмни панталонки, препасани с колан с дълги ресни. По-късно никой никога не беше виждал Уилбър — жив и в пълно съзнание — без да са му закопчани всички копчета на дрехата; и най-малкият безпорядък в облеклото му го изпълваше с гняв и тревога. Това обстоятелство ярко контрастираше със занемарения външен вид на майка му и дядо му и съседите бяха много доволни от него, докато Кошмарът от 1928 година не разкри истинските причини за подобно поведение.
През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ започна да говори, и то на възраст от единадесет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният акцент, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, така характерно за малките деца. Момченцето не беше особено разговорливо, но когато все пак му се случеше да говори, в речта му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не към това, което той казваше, или даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на зуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — преди всичко със своята зрелост. Макар и да бе наследил неизразената брадичка от майка си и дядо си, неговият
