завоеванията си сред нежния пол.
Задушеното по ирландски е непретенциозно ястие, ала това ни най-малко не му пречи да е вкусно. Открай време то е свързано в съзнанието ми (в сърцето ми, в паметта на небцето ми) с моята бавачка Мери-Тереза — чистокръвна ирландка, родена в Корк и отраснала в Скибърийн. Тя беше една от малкото непроменливи величини в детството ми — детство, което поне през първите десетина години бе направо чергарско. Работата на баща ми беше от такова естество, че се налагаше често да се местим от едно място на друго. Майка ми пък, като бивша актриса, бе развила неудържимо влечение към пътешествията, към усещането за непрекъснато движение. Нейна слабост бяха не толкова куфарите, колкото сандъците, побрали цялата й представа за дом — дом, който обаче трябваше да се приема с ясното съзнание, че е бутафория, имитация, нещо като мизансцен или театрално претворение на онази грижовно охранявана територия, в която е затворено домашното всекидневие. Провесените по стените килимчета и преносимият реквизит от екзотични „трофеи“ (лакиран китайски параван например или ониксова египетска котка, с ненормално издължено тяло и неестествено навирена опашка) сякаш непрекъснато напомняха: „Ето го декора, дайте сега да си играем ролите.“ Мисля си, че тя действително би предпочела да гледа на майчинството като на една от многото блестящи и забавни роли, които трябва да претвори — само че май се бе случило така, че вместо шеметно да се появи на сцената и набързо да обере овациите, цялата работа мъчително се бе проточила и експерименталната постановка, първоначално замислена като водевил (Крал Лир, представен като сенилен бирен магнат, Корделия снове край него на ролкови кънки), неочаквано се бе превърнала в кротка банална пиеска, неслизаща с години от сцената (като „Мишеловката“ от Агата Кристи например), та майка ми трябваше да си тегли последствията, задето е приела досадната си роля, и то главно за да услужи на режисьора в труден за него момент. С други думи, за майка ми родителската роля в живота бе аналогична на ролите в театъра, играни по принуда от актьори, чиято напреднала възраст или твърде странна физика не им дават друга възможност, освен да се специализират като „характерни типажи“. Тя ту се самоиронизираше, ту се отнасяше някъде в облаците, ту изпадаше в самосъжаление и по този начин сякаш искаше да внуши, че след като най-хубавото от живота вече е зад гърба й, е готова да поеме и тази роля.
Пред нас, независимо дали ни проверяваше ноктите, или ни водеше на цирк, майка ми винаги надяваше маската на човек, който стоически пази в тайна някаква страшна медицинска диагноза: децата в никакъв случай не бива да научат! Тя обаче имаше и бляскав сценичен вариант „за пред хората“. Тогава изиграваше ролята си на майка така, сякаш някоя много, ама много прочута актриса е изпаднала в беда насред австралийската пустош (влакът дерайлира, прегазвайки проснат на релсите труп на кенгуру, или пък релсите изобщо ги няма, защото потопът след внезапна буря ги е отнесъл) и й се налага да преспи в най-близкото селище, където за нейна най-голяма изненада местните жители се суетят в предпремиерна треска, тъй като след седмици репетиции тъкмо тази вечер ще представят „Хамлет“ на сцена, осветена с помощта на вятърен генератор. Докато гостенката се разкъсва от противоречиви чувства — ужас от кощунственото посегателство, но същевременно и романтично умиление, — домакините установяват коя е тя всъщност (посредством дълго съхранявана от заекващ обожател мърлява страница от списание, на която е отпечатан ликът й) и, естествено, настояват да поеме не коя да е, а главната роля в представлението им. Тя, разбира се, скромно се опитва да ги отклони, те от своя страна я увещават още по-настойчиво и в крайна сметка се вижда принудена, просто от благоприличие, да приеме някакъв компромисен вариант, тоест да изиграе най-незначителната и непривлекателна роля — да речем, ролята на гробаря. И я изиграва тъй блестящо, че десетилетия след това порасналите вече деца на първоначалния драмсъстав продължават да споменават името й с възхита, когато вечер от верандата зърнат гордия силует на единствения за деня влак, очертан на фона на величествените пурпурни краски и невероятно удължените сенки на пустинния залез… Ето как майка ми се превъплъщаваше в майчинската си роля, а аз като нейно дете по време на тези представления се чувствах възвисен, одухотворен, същински галеник на съдбата. Ако вие обаче от всичко, казано дотук, сте останали с впечатлението, че майка ми е била „истинско чудовище“ (както я нарече една моя събеседничка наскоро), значи не съм пояснил достатъчно добре, че тя насърчаваше и нас, децата й, да участваме — или по-скоро да бъдем съучастници — в постановките й, с което на практика ни предоставяше повече лична свобода или поне повече възможност за маневриране. Изиграехме ли си ролята, отредена ни в поредния й спектакъл (било в дует или в ансамбъл, било то Брехт, Пинтър, Ибсен, Стопард или Есхил), майка ми, благодарение на пълната си незаинтересованост от всичко извън театъра, великодушно ни оставяше сами да запълним незаетата част от емоционалното си пространство.
И така, тя нямаше нищо против честите пътувания и непрекъснатата смяна на местожителство, което всъщност беше добре дошло, защото работата на баща ми изключваше възможността за друг начин на живот. Детството ми премина в постоянно движение и ключовите моменти във физическото и духовното ми израстване бяха отдалечени един от друг не само във времето, а и в пространството. Все още пазя някъде опърпан албум с червена кожена подвързия. На една от снимките съм хванал майка ми за ръката и гледам победоносно в камерата, едва прикривайки гордостта от факта, че за пръв път в живота си съм надянал дълги панталони. Размазаните очертания на множество мачти в далечината подсказват твърде малко къде точно се намирам в този момент: в Каус ли, в Портофино ли, или пък в Ист Луи. На друга фотография, сниман отвън, се вижда лондонският ни апартамент — партер в Бейзуотър, по-точно ледник с високи прозорци, неподдаващ се на отопление, на който все още съм собственик и където баща ми за пръв път забеляза мъждукащата в мен светлинка на осенилото ме призвание: вдигна от масата акварела, който бях нарисувал същия следобед (изобразяващ парникова мимоза и няколко сухи стръка лавандула, подредени в стъклена кана), и каза:
— Знаеш ли, момчето ни май има талант!
Този спомен се свързва в паметта ми с миризмата на паркет. Следобедите, когато нямах конкретно занимание, методично откъртвах с нокти по някоя и друга дъсчица от паркета в стаята си не толкова заради удоволствието от подобно вандалство, колкото за да вдъхна упойващата миризма на смолистото лепило, с което закрепят паркета. Въпросната миризма ми действаше като магическо успокоително средство. Пък и бях забелязал, че после, колкото и внимателно да върнеш дървеното блокче на мястото му, то все пак си остава някак различно от преди. Имах чувството, че мозайката от паркетни плочки, подредени по четири в квадрати, които в ъглите на стаята се пречупваха по средата и заприличваха на разполовени диаманти, крие някакво тайно послание, носи някакъв кабалистичен смисъл — мислех си, че ако достатъчно дълго или настойчиво се вглеждам в нея, тя рано или късно ще ми подскаже нещо, ще ми даде някакъв знак.
В албума има и снимка на апартамента ни в Париж близо до Рю д’Асас: жилище, останало в съзнанието ми като мястото, където за пръв път се срещнах със смъртта. Там умря хамстерът Херкулес, за който тогава временно се грижеше брат ми, тъй като собственикът му — внук на вечно намръщената ни портиерка — бе заминал да прекара лятната ваканция при роднини в Нормандия. Баща ми ни съобщи скръбната вест в костюм с черна вратовръзка.
В онези години Мери-Тереза беше постоянно присъствие сред нас, преди всичко в ролята си на бавачка, но също и като прислужница, изпълняваща различни функции. Готвенето не бе сред основните й задължения, но тя все пак запретваше ръкави и вършеше и тази работа в случаите — а те съвсем не бяха малко, — когато по една или друга причина поредният ни готвач или готвачка отсъстваше от къщата. (С течение на годините през кухнята ни се изниза цяло шествие от образи, родени сякаш от перото на Достоевски: мошеници, мечтатели, пияници, досадници, авантюристи, поетични натури, всеки със своя философия за живота и свой тайнствен вътрешен свят.) Мери-Тереза обаче вече не работеше за нашето семейство в онзи паметен ден, когато готвачът Митхауг — твърде жизнерадостен и приказлив екземпляр противно на всички представи за норвежците, а освен това и майстор на туршиите — не се появи навреме, за да приготви някаква изключително важна официална вечеря. (По-късно се разбра, че в същия ден е бил премазан от влак.)
При всеки от гореспоменатите случаи, когато трябваше да спасява положението, Мери-Тереза с почти ритуален маниер надяваше престилката със сини къдрички по края, специално предназначена за подобни кризисни ситуации, и с очарователно бойка крачка и решително изражение на лицето се устремяваше към кухнята, за да приготви рибена яхния, руло от телешко или бъбреци, печено пиле, някой и друг омлет (все храни, поверени й от семейния съвет след дълги заседания) или пък собствения си специалитет — задушено по ирландски. Така за мен уханието на последното ястие постепенно се превърна в своето рода общ, обединяващ мотив на непрестанно променящите се географски точки, в които преминаха ранните ми
