некадърен, но скъп на сърцето му човек — дете, съпруг /а/, любовник /ца/ и други. Протежето прави гаф след гаф от едната глупост, а неговият близък, който има някакъв авторитет и би могъл да размъти водата на кукловодите, се превръща в послушна марионетка, само и само да търпят тъпия му любимец.
Друго, което е характерно е, че на рушветите се предава облика на нещо едва ли не гражданствено и законно. Все по-често, ако човек възроптае срещу тях, го гледат с отегчено презрение и го считат за краен наивник, напълно непригоден за съвременния живот. Рушветите се насърчават навсякъде — от кутията бонбони за дребната мишка на гише регистратура до балите пари за лицензираните оценители при конкурс за държавна или обществена поръчка. Колкото по-висок е постът, толкова повече са нулите върху банкнотите. Печалното е, че единствено рушветите са стимулът, който все пак кара държавният механизъм — от портиера до началника отдел в министерството все пак да заработи. Защо иначе да си дава зор чиновникът? Високата му заплата е гарантирана. Той е отвикнал от контрол за качество, ефективност, кадърност на работата си. Контролират го само за послушание. Ето защо не счита за нужно да си мръдне и пръста, ако не са подкупите. Защото, ако бъде подкупен, а не свърши работата си успешно, ще тръгне мълвата, че не си струва да си бъркаш в джоба заради него. Ето как подкупите смазват държавната машина. Скоро един бизнесмен огорчено ми сподели, че ако по някакъв мистериозен начин се спре корупцията, държавата напълно ще рухне в хаоса, защото никой няма да работи. Чиновниците приличат на турците с данъка за амортизация на зъбите.
Нека сега си представим един пламенен, способен и поне относително нравствен млад човек, който, уверен в своите знания и умения, с отлични резултати в университета, кандидатства за държавна служба. В повечето случаи клетият младеж не разбира, че конкурсите се правят за определено лице, роднина от клана, наше момче или момиче и се чуди защо все не успява. Това стъпква вярата му в собствените сили, гаси усмивката му. Ако пък някоя длъжност не е достатъчно добре заплатена и привлекателна, за да назначат някой връзкар и пуснат в системата способния непознат, чакат го други беди. Откаже ли да се подчини на абсурдни заповеди на тъпия си началник, бива заклеймен, че е бунтар и не умее да работи в екип. Започне ли пък да се примирява, постепенно се превръща в един от глутницата и губи достойния си облик. В първия случай следва уволнение, а във втория — дори нещо по-лошо — интелектуална и нравствена гибел.
Младите наши умове, с които би трябвало да се гордеем и да пазим, изтичат по този начин в чужбина, което, поне за самите тях, си е добър късмет. Но, понякога, разочарованието просто ги смазва и те стават алкохолици, неудачници и аутсайдъри, които можете да срещнете край контейнерите за смет.
Не знам успях ли да очертая поне контурите на географската карта на Абсурдистан. Сега ми се ще да приложа няколко характерни примера. Нека да стиснем зъби, да поемем дълбоко въздух и да тръгнем по стъпките на граждани, тръгнали да търсят чиновническо съдействие за защита на законните си права и интереси:
СЦЕНА ПЪРВА
Гражданинът X тръгва за Испания на гурбет, но няма пари. Решава да продаде старата наследствена селска къща, за да си купи билет. За целта, първо трябва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Нужна му е молба — декларация, заверена от техническия и правен отдел на общината и от Областната управа, че имотът не е държавна собственост. Още в Областната управа му смразяват кръвта, като му казват: „Ела след тридесет дни! Трябва да се направят справки дали някога имотът не е бил държавна собственост“. „Какво значение има чий е бил някога? Нали е важно да се види, че не е така?!“ — моли се човекът, почти разплакан. След като сълзите не помагат, няколко банкноти разменят собствениците си и заветният печат е сложен.
Тича господин X в общината, където вади нови банкноти, за да станат тридесетте дни седем. Получава бележка, че на осмия ден може да си получи документа. Отива на регистрацията и служителката, която дъвче дъвка и играе карти на компютъра, му казва с прозявка: „Преписката я няма!“
„Как така я няма?!“ — възмущава се гражданинът. „Нали си платих! Нали тук пише крайният срок?“
„Ами, казах, че я няма, господине! Туй, дето е написано, го е отбелязал компютърът“ — свива тлъстите си рамене служителката на народа и отново забива поглед в монитора.
„Но, госпожо…“
„Стига вече!“ — срязва го чиновничката с вид на оскърбена девственица. — „Достатъчно приказки изприказвахте!“
Следва нов сондаж при техник, в правен отдел, при секретар на кмета и навсякъде — раздяла с нови банкноти.
Когато документът е изготвен, гражданинът X е потънал в заеми, а половината бащина къщица е изядена на зелено.
Мила родна картинка!
СЦЕНА ВТОРА
Гражданинът Y решава да си възстанови имот, който му се полага по реституцията. Води битки девет години, поради нежеланието на Общинската администрация да му съдейства, като издаде скица на имота, за да може той да се снабди с нотариален акт. По тази причина, Общинската комисия за земеделие и гори (в началото на битката, само Общинска земеделска комисия) отказва да приключи процедурата по възстановяване на имота. Следва съдебно дело. Общинската управа пренебрегва и нареждането на съда в отказа си да издаде скица и съдията е принуден да реши проблема с назначаване на експерт, който да изработи скицата. Y печели делото и комисията му възстановява имота. Е, и? Отново се връща на изходна позиция. Общината продължава да не дава скица, въпреки поредицата от молби и внесени такси.
Някъде на десетата година, човекът обезумява и завежда дело пред Административен съд за снабдяване с такава. „Не можем, защото собственикът е друг!“ — гордо заявява пред съда юристът на Общинската управа и вади нотариален акт. Слисаният и нещастен Y вижда, че предприятие, което не е собственик, но е получило скицата без проблем е продало неговият собствен имот на — Общината. Параграф 22.
Гражданинът завежда нов иск за собственост, та да обезсили този нотариален акт. Колко време ще се бори? Сигурно до края на дните си. А също и децата, и внуците му. Какво се чудите? Абсурдистан.
СЦЕНА ТРЕТА
Нещастният гражданин Z иска да води дело, за да докаже собствеността си върху имот, който се ползва и владее от друг човек, снабдил се по неведоми мистерии с нотариален акт. За целта му трябва данъчна оценка на имота. „Да, ама не !“, както казваше Бучаров. Човекът, заграбил имота му, иначе е добър данъкоплатец, открил е партида на свое име и си плаща данъците най-редовно. Друг човек не може да получи удостоверение от Данъчната служба. Отчаяният Z обяснява положението на служителите и че документът му трябва за пред съда.
„Не може!“ — свива рамене служителката.
Отива в съда и обяснява положението и там. „Не можете да заведете делото без данъчна оценка.“ — отговарят му в деловодството.
Параграф 22.
Бих могла да редувам сцена след сцена от всяко ведомство, институция и отдел, ама няма да ми стигне азбуката. А и нужно ли е? Картинката е ясна.
Измъчената снага на народа ни е обезкръвена от все по-бързо размножаващата се, дебелееща и самодоволна чиновническа пасмина.
Щатовете няма да бъдат намалени никога! Бюрокрацията не ще бъде озаптена! Тя ще се раздува и раздува като Епикурейски търбух, докато накрая ни вземе и въздуха, който дишаме. Докато хазната окачи над леглата на българските семейства сексомери, та да облага с данък и правенето на любов. Докато назначат на щат агент, който да следи за употребяваното от нас количество тоалетна хартия, за да не се окаже, че ядем прекалено много и трябва да ни обложат с нов данък. Какво се чудим за убийственото ДДС
