Разпилени сърца

говорят, и боговете мълчат.

Хайде сега да се опитаме да проникнем в причините, водещи до това абсурдно и трагикомично поведение:

На първо място стои алчността. На всеки от нас сякаш му се струва, че кокалът в паницата му се полага по силата на свещено право и изпадаме във френетично възмущение, ако някой друг също посегне за мръвка. Наричаме другия, който бръкне в паницата „крадец“, „мошеник“, „демагог“ и „престъпник“, докато нашето бъркане е „справедливо“, „законно“, „скромно“ и „заслужено“. В епоса на тези яростни боричкания никой не се интересува от дребната подробност, че, все пак, паницата трябва и да се напълни от някого.

На второ място стои жаждата ни за власт. Никой не може да приеме факта, че друг човек е по- подходящ да бъде начело на някаква структура. Случи ли се да изберат друг, а не нас, той неизменно е фалшифицирал вота, сто на сто е некадърник и негодник и трябва веднага да бъде свален. Никой не иска да бъде индианец, защото всеки вижда себе си само като вожд. И понеже, все пак, не може да има няколко милиона вождове, председатели и началници, полагаме старание да изберем наистина най-некадърните, за да се кефим отстрани и с умиление да си мислим: „Горкият, по-тъп е дори и от мен!“

На трето място е ниското ни самочувствие, което непременно избива във външна проява на грандомания.

Само в България може да бъде натопен капитана на отбор по време на олимпиада, защото някой му завижда, че е кадърен, както стана с Пламен Константинов. Случи се тогава, когато всяка друга страна подкрепяше пламенно добрите си спортисти в името на общата кауза.

Само у нас можем да завидим на човек от нашия екип. Вкарал гола, защото ни се е щяло това да сме ние.

В нашата страна всеки разбира от медицина повече от лекаря, от право — повече от юриста и от образование — повече от учителя.

Пак в нашата страна никога не сме виновни за нищо, нито сме допускали някога грешка. Ако загубим състезание, виновен ни е съдията, щото е бил пристрастен. Ако загубим дело в съда, оня негодник — противникът, непременно е подкупил състава. Ако друг спечели конкурс, със сигурност е действал подло и с подмолни средства, а ако ни уволнят от работа, виновен е директорът, който не може да ни търпи не, защото сме мързеливи, а защото сме по-кадърни и по-достойни от него.

Добре де, посмейте се! Въпреки че ще бъде по-здравословно, ако това се окаже смях през сълзи.

Нека си помислим хубаво докъде ни води всичко това и какво да се прави.

Мисля, че всеки разумен човек вижда, че индивидуализмът и егоизмът, тия наши общи национални пороци, ни водят само надолу и назад, към мрака и пропастта. Не може едно тяло да напредва, ако различните сили го тласкат в различни посоки. В най-добрия случай, то просто остава в статично положение, докато другите вървят, бързо или бавно, въпреки триенето и съпротивата на инерцията, в желаната посока. Никой не може да оспорва законите на физиката. И, ако това продължава, рано или късно, ще рухнем в пропастта и ще бъдем заличени от лицето на земята. Кой е длъжен да търпи безобразията ни? Кой е длъжен вечно да ни влачи на буксир? Кой би търпял вечно постоянните абсурди, скандали и куриози, с които непрестанно изненадваме международните си икономически и политически партньори? Всяко търпение си има граници.

Ето защо, нека си помогнем сами, докато не е станало безнадеждно късно.

Предлагам ви следното упражнение по автомедитация:

Сутрин, когато се събудите, погледнете се внимателно и честно и си кажете: „Аз съм един обикновен човек, просто защото няма необикновени хора. Определено съм по-добър от едни, но доста по-лош от други. Обработвам машинните детайли сръчно и от мен става качествен шлосер. X и Y са по-умни, по-заслужили от мен, но в това няма нищо страшно. Трябва да се радвам, защото, ако им помогна с подкрепата си, те ще работят не само за себе си, а и за мен. Z заслужава да бъде лидер на местната организация на моята партия, защото е по-далновиден и има по-добър усет за политика. Дори и не винаги да ми е приятно, трябва да му се подчинявам, защото само ако сме единни, ще спечелим изборите. Ако директорът ми е по-млад човек, значи сигурно има по-добри управленски умения от мен и изборът му не е обида, насочена специално към моята личност.

Няма нищо страшно в това, че личният ми лекар знае по-добре от мен как да ме лекува, а адвокатът ми — как да ме защитава. Ако си мисля, че детето ми е гений, а неговият учител е на друго мнение, може би, все пак, е прав учителят.

Ако си върша работата честно и личната ми градинка цъфти, не бива да позволявам на никого да потъпква достойнството ми, защото съм гражданин и имам права. Такива права имат и всички други хора и заедно можем да постигнем много. Радвам се на успехите на X, Y и Z на стадиона, при защитата на проекта или в бизнеса. Те наистина го заслужават. Когато мои събратя протестират основателно, трябва да се включа и да им помогна. Това се нарича солидарност. Утре, ако ми се наложи, те пък ще помогнат на мен.

Всички ние сме хора, човешки същества и преследваме една цел — правото си на щастие и благоденствие. Ако си пречим един на друг, никой няма да го постигне, освен негодниците и подлеците. Защо не подам ръка на съседа си?“

Правете това упражнение често, много често. Опитайте се искрено да повярвате в правотата на тези мисли, защото те наистина са разумни и справедливи. Съединението наистина би ни направило силни. Любовта към другите ни възвисява, а омразата ни принизява и бавно, но неумолимо ни убива.

От всички нас зависи да не свършим победени и разпилени в мрака на пропастта.

,

Информация за текста

© 2008 Паула Лайт

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9521)

Последна редакция: 2008-11-19 14:30:00