Бешу се разсмя от все сърце. Усещайки в джоба си дванайсетте „африканки“, тази история му изглеждаше още по-смешна, приключението на Туфемон — още по-забавно.
Барнет се завъртя на един крак и се провикна:
— Ето това е цялата тайна, стари другарю, и именно за да открия тези интересни неща, да подишам атмосферата на къщата и да събера улики, диктувах мемоарите си и вземах уроци по флейта. Каква приятна седмица! Флирт на третия етаж и различни развлечения на партера. Гасир. Бешу, Туфемон… марионетки, на които дърпах конците. И знаеш ли кое ме измъчи най-много? Да разбера, че Туфемон не знае престъпната тайна на своята чанта и че несъзнателно е мъкнел насам-нататък твоите дванайсет „африканки“. Не можех да допусна това. Ами портиерката? Колко ли се е изненадала! Сигурно в дъното на душата си мисли Туфемон за най-големия мошеник на света, защото е убедена, че той е задигнал дванайсетте африкански акции и останалите ценни книжа в пакета. Ама че каша е забъркал тоя Туфемон!
— Да му кажа ли? — запита Бешу.
— Каква полза? Нека продължава да разнася стари вестници и да спи на чантата си! Никому нито думица за това, Бешу.
— С изключение на Гасир, разбира се — рече Бешу, — защото и без това, като му върна ценните книжа, ще трябва да го посветя в работата.
— Какви ценни книжа? — учуди се Барнет.
— Ами неговите ценни книжа, които си намерил в чантата на мосю Туфемон.
— А, така ли? Но ти не си с всичкия си, Бешу! Нима си въобразяваш, че мосю Гасир ще получи обратно акциите си?
— И още как!
Изведнъж Барнет удари ядно с юмрук по масата.
— Знаеш ли какво представлява твоят Никола Гасир? Мошеник като сина на портиерката. Да, мошеник! Той, Никола Гасир, ограбваше клиентите си! Играеше на комар с парите им! Нещо повече, готвеше се да си ги присвои! Ето, виж първокласния му билет за Брюксел, за същата дата, когато изтеглил от сейфа си пакета ценни книжа, не за да ги вложи в банка, както твърдеше, а за да избяга с тях. Е, какво ще кажеш сега за твоя Никола Гасир?
Бешу не продума нищо. Откакто бяха откраднали неговите дванайсет „африканки“, доверието му към Никола Гасир бе чувствително намаляло. Но въпреки това забеляза:
— Все пак клиентите му са честни хора. Справедливо ли е да бъдат разорени?
— Само това няма да стане! Бога ми, не! Аз лично никога не бих допуснал такава неправда!
— Тогава?
— Гасир е богат.
— Той няма вече пукнат грош — каза Бешу.
— Грешиш! Имам сведения, че може не само да обезщети клиентите си, но и да остане нещичко за него. Бъди сигурен: щом не е подал оплакване още първия ден, значи не иска правосъдието да се бърка в частните му работи. Но заплаши го със затвор и ще видиш как ще офейка. Пари ли? Твоят Никола Гасир е милионер, и злото, което е причинил, трябва да оправи той, а не аз!
— Значи, възнамеряваш да задържиш?…
— Да задържа ценните книжа? За нищо на света! Те са вече продадени.
— Да, но задържаш парите за себе си…
Барнет бе обзет от благонравно възмущение:
— Дума да не става! Не задържам нищо!
— Какво правиш тогава с тях?
— Раздавам ги.
— На кого?
— На приятели в нужда, за благотворителни начинания, които подпомагам финансово. Ех, не бой се, Бешу, парите на Никола Гасир ще отидат за полезни цели!
Бешу не се съмняваше. И този път приключението завършваше с това, че Барнет слагаше ръка на „плячката“. Барнет наказваше виновниците и спасяваше невинните, но не забравяше и сам да се облажи. Когато ще вършиш добро, започни от себе си.
Инспектор Бешу се изчерви. Да не възрази, значи да стане негов съучастник. Но, от друга страна, той усещаше в джоба си скъпоценния пакет с дванайсетте африкански акции и знаеше, че без намесата на Барнет щеше да се прости завинаги с тях. Уместно ли беше тъкмо сега да се сърди и да се противи?
— Какво става? — запита Барнет. — Не си ли доволен?
— Напротив, напротив — побърза да го увери злочестият Бешу. — Много съм доволен.
— Е, щом няма нищо лошо, усмихни се.
Бешу направи кисела усмивка.
— Ха така те искам! — провикна се Барнет. — Приятно ми беше, че успях да ти услужа, и ти благодаря, че ми даде такава възможност. А сега, драги мой, да се разделим. Сигурно си много зает, а пък аз чакам една дама.
— Сбогом — каза Бешу, запътвайки се към вратата.
— До скоро виждане! — подвикна Барнет.
Бешу се усмихна, доволен, както казваше, но гузен и решил занапред да избягва този опасен човек.
Навън, на ъгъла на съседната улица, забеляза хубавата машинописка — несъмнено дамата, очаквана от Барнет.
А след два дни видя Барнет на кино, придружен от не по-малко хубавата мадмоазел Авлин, учителката по флейта…
Информация за текста
© 1971 Морис Льоблан
© 1980 Борис Миндов, превод от френски
Maurice Leblanc
1971
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
Издание:
Заплетената следа. Криминални новели
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Съставител: Борис Миндов
Художник: Лиляна Ангелова
Редактор: Огняна Иванова
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13736]
Последна редакция: 2009-10-08 22:40:00
1
Инвалидите, или Дом на инвалидите — храм паметник в Париж от XVII век, където между другото почиват тленните останки на Наполеон I. — Б.пр.
