Ето, това е то, помислих си. Сега ще ми каже, че моите услуги не са необходими повече и в края на месеца мога да опаковам багажа си и да си отида.
Виждах как се мъчи да овладее гнева си. Продължаваше да ме гледа, но не можех да прочета израза в тези светли очи. Мисля, че беше презрителен. След това погледна към обора.
— Ще трябва да ме извините, госпожице Лий — каза той и ме остави.
Върнах се направо при Алвиън. Намерих я в учебната стая. В очите й имаше упорито предизвикателство и си помислих, че ме е видяла да разговарям с баща й.
Минах направо на въпроса:
— Алвиън, баща ти ми разреши да те уча да яздиш. Ти би ли искала?
Видях как мускулите на лицето й се стегнаха и сърцето ми се сви. Възможно ли е човек да научи да язди дете, което е толкова уплашено?
Продължих веднага, преди да е имала време да ми отговори:
— Когато бяхме на твоята възраст, ние със сестра ми страшно обичахме да яздим. Тя е две години по- малка от мене и умирахме и двете да се състезаваме заедно в местните състезания. Най-вълнуващите дни от живота ни бяха, когато се състезавахме в нашето село.
— И тука има състезания — отвърна Алвиън.
— Много е забавно. А и когато си усвоил добре уменията, чувстваш се удобно на седлото.
Тя замълча за момент, след това каза:
— Аз не мога. Не харесвам конете.
— Не харесваш конете? — Звучах шокирано. — Защо? Те са най-кротките същества на света.
— Не са. Яздих Грей Меър, а тя тичаше много бързо и не искаше да спре. Ако Тапърти не беше хванал юздите й, тя щеше да ме убие.
— Грей Меър не е за тебе. Ти трябва да започнеш на пони.
— След това яздих Батъркъп. И тя беше лоша, но по различен начин. Когато я карах да върви, не искаше. Пасеше храстите край пътя, аз дърпах ли, дърпах юздите, а тя не щеше да върви. Когато Били Трихей й каза: „Хайде, Батъркъп“, тя веднага тръгна, като че ли аз бях виновна преди това.
Разсмях се, а тя ме погледна с омраза. Побързах да я уверя, че това е начинът, по който се държат конете, докато те разберат. След като веднъж те разберат, те започват да те обичат така, като че ли си най-скъпият им приятел.
Тогава видях тъжния поглед в очите й и се зарадвах, защото разбрах, че причината за нейната агресивност е в страшната й самота и желанието й да бъде обичана.
— Хайде, Алвиън — казах й аз, — да излезем. Нека да видим какво можем да направим заедно.
Тя поклати глава и ме погледна подозрително. Знаех, че се чуди дали не искам да я накажа за нейната неучтивост към мене, като я накарам да изглежда глупава. Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че не това е начинът да достигна до нея.
— Има едно нещо обаче, което трябва да научиш, преди да започнеш да яздиш — казах аз, като че ли не бях разбрала нейния поглед. — Трябва да заобичаш своя кон. Тогава няма да те е страх от него. А веднага щом престанеш да се страхуваш от него, конят ти ще започне да те обича. Ще знае, че ти си неговата господарка, а той иска да си има господар. Но господарят трябва да бъде нежен и да го обича.
Сега тя беше насочила вниманието си към мене.
— Когато конят тича непрекъснато, както е направила Грей Меър, това означава, че е уплашен. Грей Меър е била толкова уплашена, колкото си била и ти, а нейният начин да го покаже е като бяга. Никога не трябва да показваш, че си уплашена. Само й прошепваш: „Всичко е наред, Грей Меър, аз съм тук“. А пък Батъркъп е една пакостлива стара кранта. Мързелива е и знае, че не можеш да се справиш с нея, и затова не прави онова, което й казваш. Но след като един път й покажеш кой е господарят, тя ще те слуша. Нали си видяла колко е послушна, когато Били Трихей я повика?
— Не знаех, че Грей Меър е била уплашена от мене — каза тя.
— Баща ти иска да яздиш.
Не трябваше да й казвам това, защото си спомни за предишните страхове и предишните унижения. Видях как упоритият страх се върна в очите й и отново почувствах омраза към арогантния мъж, който така пренебрегваше чувствата на едно дете.
— Няма ли да бъде забавно да го изненадаме? Искам да кажа… Да предположим, че се научиш да скачаш и да препускаш в галоп, а той не знае за това, докато не те види с очите си.
Заболя ме, като видях радостта на лицето й, и се чудех как един мъж може да бъде толкова коравосърдечен, че да откаже любовта, която търси от него едно дете.
— Алвиън, нека да опитаме.
— Да, нека да опитаме. Ще отида да се преоблека.
В този момент възкликнах разочаровано, защото си спомних, че нямам костюм за езда. Докато живеех при леля Аделаид, почти нямах нужда от такъв костюм. Тя не яздеше и поради това никога не беше канена в провинцията на лов. Затова и нямах възможност да яздя. Ако все пак се бях опитала да направя това в Ротън Paу, щях да надхвърля средствата си. Когато за последен път разгледах костюма си, видях, че го бяха изяли молците. Почувствах се предадена. Мислех си, че никога вече няма да ми трябва.
Алвиън ме гледаше и й казах:
— Нямам костюм за езда.
Лицето й се натъжи, но веднага след това светна.
— Елате с мене — каза ми тя. Около нея витаеше конспираторски дух, а аз се радвах на новите ни отношения, които чувствах, че водят към приятелство помежду ни.
Минахме по галерията, докато стигнахме в онази част на къщата, за която госпожа Полгри ми беше казала, че не е за мене. Алвиън се спря пред една врата и имах усещането, че се насилва, за да влезе вътре. Най-накрая отвори вратата и ме пусна да вляза преди нея. Не можех да потисна чувството, че тя искаше аз да вляза първа.
Беше малка стая. В нея имаше голямо огледало, висок скрин, нисък шкаф с чекмеджета и дъбова ракла. Като повечето помещения в тази къща имаше две врати. Изглежда, че всички стаи в галерията бяха свързани помежду си. Вратата в другия край беше открехната и когато
Алвиън отиде до нея и надникна в съседното помещение, аз я последвах.
Вътре имаше спалня — просторна, красиво обзаведена стая, със син килим на пода и сини кадифени завеси на прозорците. Леглото беше с табли и макар да знаех, че е голямо, размерите му изглеждаха малки поради големината на стаята.
Авиън изглеждаше разстроена от моя интерес към стаята. Отиде до вратата, свързваща двете помещения, и я затвори.
— Тук има много дрехи — каза тя. — В шкафовете и в скриновете. Трябва да има и костюми за езда. Все ще има нещо, което да ви стане.
Беше вдигнала капака на една ракла и за мене беше ново изживяване да я видя така развълнувана. Бях толкова възхитена, че съм успяла да открия път към нейната обич, че чак се самозабравих.
В раклата имаше рокли, фусти, шапки и ботуши.
— Има много дрехи на тавана — каза бързо Алвиън. — В големи сандъци. Били са на баба и прабаба. Когато са идвали гости, всички се преобличали в тези дрехи и представяли живи картини…
Вдигнах дамска черна касторена шапка — явно предназначена за езда. Сложих я на главата си и Алвиън се разсмя, след като първо гласът й леко трепна. Този смях ме развълнува повече от всичко останало, откакто бях стъпила в този дом. Беше смях на дете, което не е свикнало да го прави и се смее, като че ли се чувства виновна за това. Реших да я карам да се смее често, и то без всякакво чувство за вина.
Изведнъж тя си спомни къде се намира и се овладя.
— Толкова сте смешна с нея, госпожице — каза ми тя.
Станах и отидох до дългото огледало. Положително изглеждах различна. Очите ми светеха, а косата ми изглеждаше медена при контраста с черното. Реших, че изглеждам малко по-привлекателна от обичайното и че Алвиън има точно това предвид като каза „смешна“.
— Въобще не приличате на гувернантка — обясни тя. Издърпа една рокля и видях, че е костюм за езда, ушит от черен вълнен плат и украсен с плетен ширите пискюлчета. Имаше синя яка и маншети и кройката й