— Дали влиза в задълженията ви? Ще ви кажа как ще го направим. Вие ще доведете Алвиън да пие чай в Маунт Уидън. Сигурен съм, че в задълженията и на най-съвестната гувернантка би влизало да заведе момиченцето, за което се грижи, на гости и след това да го върне вкъщи.
— Кога да дойдем? — попита Алвиън.
— Поканата важи по всяко време.
Усмихнах се. Знаех какво означава това. Той просто си приказваше и нямаше никакво намерение да ме кани на чай. Представих си го как идва в къщата и се опитва да флиртува с госпожица Джансън, която, според това което казват всички, е била привлекателна млада дама. Познавам този вид мъже, казвах си аз.
Внезапно вратата се отвори и със смущение, което се надявах, че съм успяла да скрия, видях Конън Тремелин да влиза в стаята.
Почувствах се като че Ли ме е хванал да играя ролята на господарка на дома в негово отсъствие.
Станах права, а той ми се усмихна набързо.
— Госпожице Лий — попита той, — ще се намери ли чаша чай и за мене?
— Алвиън, моля те, позвъни да донесат чаша.
Тя веднага скочи от мястото си, за да направи това, което я бях помолила, и видях, че се беше променила. Беше възбудена и гореше от желание да направи всичко, което трябва, за да остане баща й доволен. Затова и движенията й станаха тромави и като ставаше от мястото си, бутна чашата си с чай. Изчерви се като божур от смущение.
— Нищо — казах й, — позвъни. Кити ще почисти, като дойде.
Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.
— Беше много любезно от страна на госпожица Лий — обясни Питър — да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.
— Разбира се, че е било любезно от нейна страна — каза Конън Тремелин.
Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.
— И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин — добавих аз.
Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.
— Много работа ли имаше днес, Конън? — попита Питър Нанзълок.
Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.
Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.
Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.
Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.
— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.
Тя го направи с огромно желание.
Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.
— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.
— Така ли?
— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.
— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.
— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.
— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.
— В никакъв случай — обадих се аз.
— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.
Погледнах часовника си и казах:
— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.
— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.
— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?
На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.
— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.
Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.
— Моля те, папа… — започна тя.
— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво каза гувернантката ти.
Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.
В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:
— Защо трябва да разваляте всичко?
— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?
— Можем да четем по всяко време…
— Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време — отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.
— Хайде — продължих, — имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.
Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.
Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:
— Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.
— Не знам за кого говориш, Алвиън.
— Знаете — обвини ме тя. — Знаете, че говоря за баща си.
— Що за измишльотини — промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. — Хайде, губим време.
Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на
