— Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.
— Сигурно се е чувствала нещастна.
Икономката ме изгледа високомерно.
— С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.
— Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?
— Ами че трябва да беше около четиригодишна.
— Това преди колко години беше?
— Преди четири.
— Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.
— Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.
— Какво нещастие?
— Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.
— Горката Джили!
— Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.
Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.
— Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.
Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.
Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.
Не възразих, защото усещах, че ми предстои тежка борба и щях да имам нужда от колкото се може повече съюзници.
Исках да разбера Джили и да утеша Алвиън. Открих у себе си любов към децата, за която не бях и подозирала преди пристигането си в Маунт Мелин. Всъщност откакто заживях тук, научих много нови неща за себе си.
Ето защо исках да се съсредоточа върху тези деца, така нямаше да мисля за връзката на Конън Тремелин с лейди Треслин. Сетех ли се за тях, кипвах от яд, но по него време наричах яда си „отвращение“.
Така че седях в стаята на г-жа Полгри, слушах приказките й, но не й казах какво мисля.
Целият замък гореше от възбуда, защото щеше да има бал — първият след смъртта на Алис — говореше се само за това. Алвиън изобщо не можеше да се съсредоточи върху уроците си; Кити и Дейзи трепереха в очакване и непрекъснато ги заварвах да танцуват валс.
Градинарите донесоха цветя от разсадника и така красиво наредиха балната зала, че заслужаваха похвала. Бяха изпратени покани на всички благородници и знаменитости в околността.
— Не разбирам защо се вълнуваш толкова много — рекох на Алвиън. — Нито ти, нито аз ще присъстваме на бала.
— Докато майка ми беше жива — замечтано промълви момичето, — имаше много балове. Тя обожаваше танците. Като облечеше вечерния си тоалет, идваше при мен — беше толкова красива. Водеше ме в солариума и аз гледах през тайното прозорче зад завесите какво става в балната зала.
— Какво тайно прозорче?
— А, вие всъщност не знаете — рече Алвиън и ме погледна с неприкрито превъзходство. Сигурно си умираше от удоволствие, че бе хванала натясно гувернантката, която непрекъснато й напомняше колко много неща не знае.
— Не познавам добре замъка. Знаеш, че нямам право да обикалям, където пожелая.
— Не сте виждала и солариума. В Маунт Мелин има много тайни прозорчета, както подобава на голям замък. И в Маунт Уидън има едно. Мама ми е разказвала, че оттам жените наблюдавали мъжете, когато пирували. Не можели да седят с тях, затова ги гледали през тези прозорчета. И в параклиса има такъв скрит отвор. Наричаме го „прозорчето на прокажените“. Болните нямали право да влизат в параклиса, затова наблюдавали църковната служба оттам. Когато започне балът, ще се кача в солариума и ще гледам през тайното прозорче. Елате с мен, госпожице, моля ви.
Ще видим — отвърнах аз.
В деня на бала проведохме урока по езда както обикновено, само че Алвиън яздеше Блек Принс.
Когато детето възседна коня, ме обзе странно безпокойство, но се постарах да се успокоя, защото ако Алвиън искаше да стане наистина добра ездачка, трябваше да преодолее нивото на Батъркъп. Яздеше ли веднъж Принс, щеше да придобие по-голяма увереност във възможностите си и вероятно никога вече нямаше да пожелае да се качи на Батъркъп.
Първите няколко упражнения минаха много добре. Принс се държеше прекрасно и самоувереността на Алвиън растеше. Вече нямаше и следа от съмнение, че тя ще може да вземе участие в традиционните конни състезания през ноември.
Ала явно този ден нямахме късмет. Подозирах, че Алвиън е твърде разсеяна, тъй като си мисли през цялото време за бала. Тя все още се държеше резервирано с мен, освен по време на уроците по езда, когато отведнъж се превръщахме в добри приятелки; но щом съблечахме костюмите за езда, неусетно възприемахме обичайното си поведение. Все се опитвах да укрепя доверието й в мен, но, уви, нямах успех.
По средата на урока Принс се втурна напред в бесен галоп. Разрешавах на Алвиън да галопира само когато я водех с въже, освен това полето бе твърде малко за подобни смели начинания. Щях да дам на възпитаницата свобода на действията едва след като усетех, че е напълно сигурна във възможностите си.
Нямаше да възникне никакъв проблем, ако Алвиън се бе овладяла и бе постъпила според наставленията ми, но щом Принс полетя напред, тя извика уплашено и стреснатото животно начаса усети страха й.
Сърцето ми изстина, щом чух бясното чаткане на копита по меката почва. Алвиън, забравила всичко друго освен страха си, опасно залитна настрани.
Веднага пришпорих коня си и я последвах. Трябваше на всяка цена да хвана Принс за юздите, преди да достигне плета, тъй като без съмнение конят щеше да се опита да го прескочи и ученичката ми щеше да се озове под копитата му. Страхът ми вдъхна сили, аз хванах юздите и го дръпнах миг преди да полети над плета. Успях да го успокоя, а смъртнобледата Алвиън тупна на земята.
— Всичко е наред — успокоих я аз. — Това се случи, защото си мислеше за други неща. Още не можеш да си позволиш дори и за миг да забравиш какво правиш.
Знаех, че има само един път към успеха. Накарах треперещата от страх Алвиън отново да възседне коня. От ума ми не излизаше мисълта, че ще се наплаши от ездата след подобен инцидент. Трябваше да й помогна да преодолее страха веднъж завинаги.
Тя се подчини неохотно, но към края на урока от уплахата й не бе останала и следа и аз бях сигурна, че ще иска да язди и на следващия ден. Когато потеглихме към къщи, бях напълно убедена, че от Алвиън ще излезе добра ездачка.
Тъкмо напускахме полето, когато тя внезапно прихна да се смее.
— Какво има? — обърнах се към нея.
