восък и терпентина тук.
— Моля ви, седнете, скъпи дами — покани ни Питър. — Надявам се, че чаят ще бъде сервиран навреме, макар че при нас ястията не се поднасят с точността, характерна за съперника ни отвъд заливчето.
— Съперник ли? — учудих се аз.
— Не може да не съществува съперничество между толкова близки съседи. Ала за съжаление всички предимства са на тяхна страна. Замъкът им е по-голям и слугите им са повече. Баща ти, скъпа ми Алвиън, е състоятелен мъж. Ние сме само бедни роднини.
— Вие не сте ни роднини — напомни му детето.
— Кажете ми, не е ли необясним този факт? Човек би си помислил, че за толкова дълъг период на близко съседство двете семейства са се смесили и са се превърнали в едно. Сигурно някога са живели очарователни момичета от рода Тремелин и прекрасни младежи от рода Нанзълок. Колко странно, че никога не е имало бракове между двете семейства! Предполагам, че заможните издънки на Тремелин са гледали отвисоко на бедните си съседи и са пътували надалеч, за да си избират съпруги. А сега пред нас е русата Алвиън! Колко жалко, че нямаме в рода си момче на твоята възраст, за което би могла да се омъжиш. Ще се наложи аз да те чакам. Не ни остава нищо друго.
Алвиън сладко се засмя. Виждах, че е очарована от него. Помислих си, че той може би е по-сериозен, отколкото го смятах. Може би вече тънко ухажваше Алвиън.
Тя заговори за конните състезания, а той я слушаше внимателно. Аз се включвах от време на време в разговора и времето мина приятно, докато сервираха чая.
— Г-це Лий, ще ни удостоите лис честта да налеете чая? — ме попита Питър.
Отвърнах, че с радост ще го направя, и се настаних на масата.
Питър ме наблюдаваше с внимание, от което се почувствах някак неловко, защото в погледа му се четеше не само възхищение, но и задоволство.
— Толкова много се радвам, че се срещнахме — прошепна той, щом Алвиън му подаде чашата с чай. — Ако бях минал оттам пет минути по-рано или по-късно, пътищата ни нямаше да се кръстосат. Каква огромна роля играе шансът в живота!
— Може би щяхме да се срещнем друг път.
— Да, но не ни остава много време.
— Думите ви звучат зловещо. Мислите, че нещо ще се случи с някого от нас ли?
Той ме погледна много сериозно.
— Г-це Лий, аз заминавам.
— Закъде, чичо Питър? — живо попита Алвиън.
— Надалеч, детето ми, на другия край на света.
— Скоро ли? — поинтересувах се аз.
— Около Нова година.
— Но къде отивате? — отчаяно извика детето.
— Скъпа моя, мисля, че мисълта за заминаването ми те разстройва.
— Къде отиваш, чичо? — настойчиво попита Алвиън.
— Да си търся късмета.
— Шегуваш се, както винаги.
— Не и този път. Получих писмо от един мой приятел, с когото учихме заедно в Кембридж. Направил е цяло състояние в Австралия. Злато! Представи си само, Алвиън. И вие, г-це Лий. Злато, което може да направи един мъж… или жена… богати. Само трябва да го извадиш от земята.
— Много хора заминават с надеждата да забогатеят — казах аз, — но колцина от тях успяват?
— Ето че разсъждавате като практична жена. Да, г-це Лий, не всички успяват, ала има нещо, наречено надежда, което не спира да пламти в човешките сърца. Тези хора може би нямат злато, но хранят надежда в душите си.
— Каква полза има от фалшиви надежди?
— Докато не се докаже, че е измамна, надеждата доставя огромно удоволствие, г-це Лий.
— В такъв случай ви желая от сърце надеждите ви да не се окажат измамни.
— Благодаря ви!
— Не искам да заминаваш, чичо Питър.
— Благодаря ти, скъпа, ала аз ще се върна богат и ще построя ново крило на Маунт Уидън. Ще направя замъка голям колкото Маунт Мелин — не, още по-голям. И през идните години хората ще говорят, че Питър Нанзълок е спасил честта на семейството. Защото, скъпи дами, според мене крайно време е някой да извърши това благородно дело.
Питър ни разказа за приятеля си, който заминал за Австралия беден като църковна мишка, а сега бил милионер.
Нанзълок започна да чертае планове за ремонта на имението и ние се присъединихме към играта. Беше приятно да дадеш воля на въображението си и да строиш къщата на мечтите си.
Почувствах невероятно оживление. Питър никога не ме унижаваше, защото съм само една гувернантка, фактът, че и самият той е беден — или поне се смяташе за такъв — ни сближаваше.
Прекарахме много приятно.
После той ни заведе в конюшнята и двамата с Алвиън настояха да възседна Джасинт и да им покажа какво умея. Оседлаха кобилата с моите такъми, аз я поведох в галоп, сетне прескочих няколко препятствия. Животното реагираше и на най-незначителното ми движение. Джасинт наистина бе великолепно създание и аз завиждах на Питър за нея.
— Е — каза той, — виждам, че тя ви хареса. Изобщо не се възпротиви срещу новия ездач на гърба си.
Аз потупах кобилата и казах:
— Тя е истинска красавица.
Чувствителното същество сякаш ме разбра. Възседнахме нашите коне и Питър ни изпрати до портите на Маунт Мелин.
Когато се озовах в стаята си, реших, че наистина сме прекарали много приятен следобед.
Алвиън влезе и се втренчи в мен с леко наклонена глава. Сетне каза:
— Мисля, че той ви харесва.
— Г-н Нанзълок просто се държи любезно с мен — отвърнах аз.
— Не, мисля, че той ви харесва по особен начин… както харесваше г-ца Джансън.
— Тя ходеше ли на чай в Маунт Уидън?
— О, да. С нея не провеждахме уроци по езда, но често се разхождахме нататък. Един ден чичо Питър ни покани на чай, като днес. Тъкмо беше купил Джасинт и ни я показа. Каза, че иска да смени името й, за да я направи изцяло негова, и я кръсти Джасинт. Това е името на г-ца Джансън.
Почувствах се като пълна глупачка.
— Сигурно му е било мъчно, когато тя си е заминала толкова прибързано.
Алвиън изглеждаше замислена.
— Да, така беше. Ала той я забрави бързо. В края на краищата…
— Тя беше обикновена гувернантка — довърших аз изречението вместо нея.
Надвечер Кити се качи в стаята да ми съобщи, че от Маунт Уидън е пристигнало известие за мен.
— И още нещо, госпойце — добави момичето; явно беше силно развълнувана, ала аз се въздържах да я разпитвам, защото скоро щях да узная всичко.
— Добре, но къде е известието?
— В конюшнята, госпойце — изкикоти се Кити. — Елате да видите.
Тръгнах надолу, а тя ме последва на известно разстояние.
Когато влязох в конюшнята, забелязах Дик, който за най-голямо мое учудване държеше Джасинт за поводите. Той ми подаде една бележка.
Забелязах, че Дейзи, баща й и Били Трихей ме наблюдават с развеселени погледи и се подхилват.
Разгънах и прочетох бележката, която гласеше:
