— Току хареса някоя дрънкулка на витрината и я купи… било за себе си, било за някой друг. Беше тук в деня, когато умря.
Гласът му спадна до шепот и аз почувствах как възбудата ме сграбчва. Помислих си за дневника на Алис, скрит в джоба на дрехата й.
— Така ли? — с интерес попитах аз.
Той постави брошката върху памука и ме погледна.
— Имаше нещо странно в цялата работа. Спомням си всичко, като да беше вчера. Госпожата влезе и ме попита: „Поправихте ли брошката ми, г-н Пастърн? Много ми трябва. Искам да си я сложа утре вечерта. Канена съм на вечеря у семейство Трилендър, а госпожата ми подари брошката за Коледа и непременно трябва да я нося, за да й покажа, че я харесвам.“ — Очите на бижутера потърсиха моите. — Младата дама винаги казваше къде ще ходи, обясняваше защо й трябва определено нещо. Не повярвах на ушите си, като ми казаха, че напуснала дома си още същата вечер. Защо тогава трябваше да ми разправя, че щяла да ходи на вечеря на другия ден?
— Много странно, наистина.
Наистина нямаше нужда да ми го казва. Ако го беше споделила с някой друг, бих предположил, че го е направила, за да му хвърли прах в очите. Но защо да го казва на мен? Тая работа не ми излиза от ума, г-це. Често си мисля за това., и все се чудя.
— Мисля, че съществува някакъв отговор — отвърнах аз. — Може би не сте я разбрал добре.
Възрастният бижутер поклати глава. Не вярваше, че не я е разбрал добре. Както и аз. Бележката в дневника на Алис потвърждаваше думите му.
На следващия ден Селестин Нанзълок дойде да посети Алвитш. Тъкмо потегляхме за урока по езда и тя настоя да се присъедини към нас.
— Алвиън — рекох аз, — време е за малка репетиция. Опитай се да изненадаш г-ца Нанзълок, както искаш да изненадаш баща си.
Исках да се упражняваме в прескачане на препятствия, затова прекосихме селото и излязохме на открито.
Селестин бе приятно изненадана от напредъка на Алвиън.
— Вие сте постигнала истинско чудо, г-це Лий.
Наблюдавахме как Алвиън препуска в лек галоп през полето.
— Надявам се, че и баща й ще бъде доволен. Тя ще участва в конните състезания.
— Сигурна съм, че Конън ще бъде очарован.
— Моля ви да не му казвате нищо. Искаме да го изненадаме.
— Да, той ще бъде много доволен.
Усетих погледа й върху себе си, докато се усмихваше мило. Внезапно Селестин каза:
— О, г-це Лий, бих искала да разговаряме за брат ми Питър и за онази история с Джасинт.
Усетих как се изчервявам и много се ядосах.
— Знам, че той ви е подарил кобилата, а вие сте му я върнала, тъй като не сте искали да приемете нещо толкова скъпо.
— Прекалено скъп подарък, наистина — отвърнах аз, — който изисква твърде много средства за поддържане.
— Разбира се. Боя се, че той е действал твърде прибързано, но Питър е толкова щедър… Той се опасява, че ви е обидил.
— Предайте му, че не се чувствам засегната. Ако размисли малко, ще разбере защо не мога да приема подаръка му.
— Аз му го обясних, но той е възхитен от вас, г-це Лий, освен това съществува и друг мотив, за да ви направи този подарък — той желае да осигури добър дом за Джасинт, защото има намерение да напусне Англия.
— Той ми спомена за плана си.
— Предполагам, че ще иска да продаде някои от конете. Ще запазя някои от тях, но няма смисъл да правя големи разходи, след като остана сама вкъщи.
— Съгласна съм с вас.
— Той е видял как яздите Джасинт и смята, че ще й бъдете достойна господарка. Той много държи на нея, ето защо искаше да ви я подари.
— Разбирам.
— Г-це Лий, бихте ли желали да притежавате такъв кон?
— Кой не иска?
— Бих могла да помоля Конън да го приеме в конюшнята си за вас. Какво ще кажете?
— Много мило от ваша страна, г-це Нанзълок, високо оценявам желанието ви — и това на брат ви — да ми доставите удоволствие, но не искам да ползвам никакви привилегии. Г-н Тремелин разполага с достатъчно коне, за да удовлетвори нуждите ни. Не желая да ми бъде оказвано особено внимание.
— Виждам, че сте много горда и независима. — Селестин се наведе и приятелски докосна ръката ми. В очите й блестяха сълзи. Тя оценяваше поведението ми и разбираше колко отчаяно държа на гордостта си, защото не притежавах нищо друго.
Г-ца Нанзълок беше мила и човечна, вече знаех защо е била най-добрата приятелка на Алис. Чувствах, че и аз мога да се сприятеля с нея, тъй като социалното ми положение в Маунт Мелин сякаш не я интересуваше.
Един ден, помислих си аз, ще споделя с нея какво съм открила за Алис.
Но не сега. Бях бодлива като таралеж, както бе отбелязал брат й. Дори и за миг не ми мина през ум, че Селестин Нанзълок ще ме отблъсне, но не исках да рискувам.
Когато Алвиън ни приближи, Селестин похвали умението й. Сетне се завърнахме в замъка и пихме чай в салона за пунш.
Прекарахме приятен следобед.
Конън Тремелин се завърна в деня преди конните надбягвания. Бях доволна, че не се появи по-рано, защото радостната възбуда лесно щеше да издаде Алвиън.
Щях да участвам в състезанието, в което се събираха точки от скокове. Наричаше се смесено, което значеше, че мъжете и жените се състезават наравно.
Тапърти знаеше за участието ми и не даваше дума да се издума да яздя Дайън.
— Ако бяхте приели Джасинт — ми каза той един ден преди състезанието, — няма съмнение, четяхте да спечелите първото място. Кобилата има всички шансове да победи, както и вие, ако бяхте на гърба й. Старият Дайън е покорно добиче, ала не е победител. Защо не вземете Роял Роувър?
— Ами ако господарят възрази?
Тапърти махна с ръка.
— Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.
Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах право да приема коня, който ми предлагаше главният коняр.
В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.
Тя изпадна във възторг.
— Това е камшик! — извика детето.
— Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.
— Сигурно ще имам късмет, г-це.
— Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. — Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше:
Сетне продължих да я наставлявам:
