и любезни, но никога не бяха ми прислужвали по такъв начин.
Отвърнах, че сама ще подредя нещата си, и поисках топла вода, за да се измия.
— Банята се намира в края на коридора, госпожице — рече ми прислужницата. — Елате да ви покажа къде е, а сетне ще ви донеса топла вода. Госпожица Алис нареди да направят банята малко преди да се омъжи.
Съвсем бях забравила, че всъщност се намирам в родния дом на Алис.
Измих се, облякох лилавата рокля и влязох в стаята на Алвиън. Детето бе заспало облечено на леглото. Джили също спеше. Тъкмо се бях прибрала в стаята си, когато влезе прислужницата и ми съобщи, че г-н Тремелин ме очаква в библиотеката.
Аз отвърнах, че съм готова, и тя ме отведе при Конън.
— Много се радвам да ви видя тук, г-це Ли й — рече ми той.
— Сигурно ви е приятно, че дъщеря ви е тук… — бързо заговорих аз.
— Казах, че се радвам да видя именно вас — с усмивка ме прекъсна той.
— Много мило от ваша страна. Донесла съм и учебниците на децата…
— Нека да ги оставим да си починат малко. Не е необходимо непрекъснато да седят на чиновете, нали?
— В такъв случай бихме могли да съкратим някои от уроците.
Внезапно Конън се приближи до мен и прошепна:
— Вие сте прекрасна!
Аз се отдръпнах, а той продължи:
— Пристигнахте толкова навреме.
— Вие наредихте така.
— Не съм ви давал нареждания, просто ви помолих да дойдете.
Но… — започнах аз и внезапно спрях; налегна ме страх, защото ми се стори, че това не е мъжът, когото познавах. Този Конън Тремелин ми бе непознат, но бе толкова очарователен, толкова различен, толкова покоряващ… Цялата треперех от вълнение.
— Щастлив съм, че избягах. Сигурно и вие се радвате.
— Избягал сте… Но от какво?
— От смъртта. Мразя смъртта. Тя ме потиска.
— Имате предвид сър Томас, но…
— Той беше за мен само съсед, но въпреки това смъртта му ме разстрои. Веднага изпитах желание да се махна оттам. Толкова се радвам, че дойдохте при мен… с Алвиън и другото дете.
— Надявам се, че не ме обвинявате, задето доведох Джилифлауър. Тя бе толкова отчаяна, че не можех да я изоставя.
— Напълно разбирам, че е била отчаяна, защото е трябвало да се раздели с вас.
При тези думи ми се зави свят, не вярвах на ушите си.
— Мисля, че децата трябва да хапнат нещо — бързо промених темата. — Уморени са и спят, но сигурно като се събудят, ще се почувстват гладни. Прекараха тежък ден.
— Поръчайте им, каквото е необходимо, г-це Лий. След като се погрижите за тях, ще вечеряме заедно.
— Няма ли да вечеряте с Алвиън?
— Тя е много уморена. Тази вечер ще бъдем сами.
Така че двамата с Конън вечеряхме на свещи в зимната градина. Никога няма да забравя тази приятна и неповторима вечер. Непрекъснато си повтарях, че това не може да бъде истина, че само в сънищата се случват такива прекрасни неща.
Конън говореше много оживено; нямаше и следа от мълчаливия господар на Маунт Мелин.
Разказа ми за историята и архитектурата на замъка: бил е проектиран и построен във формата на буквата Е в чест на кралица Елизабет. Конън нарисува скица на сградата и ми посочи различните крила:
— Тук са двата двора, заградени от три страни, а това е централното крило, доминиращо над останалите. В момента се намираме в него: тук са балната зала, парадното стълбище и галерията, а над тях са разположени редица по-малки салони. Ето къде е зимната градина, която предлага идеална обстановка за малки компании.
Казах, че замъкът наистина е прекрасен и че той би трябвало да бъде много щастлив, защото притежава такива владения.
— Каменните стени не топлят душата, г-це Лий. Животът, който кипи между тях, отношенията между хората са по-важни.
— Да, но е прекрасно да прекараш живота в приятна обстановка.
— Съгласен съм с вас и много се радвам, че моите замъци ви харесват.
Щом се нахранихме, той ме отведе в библиотеката и ми предложи да изиграем партия шах. Приех с удоволствие.
Настанихме се в прекрасната стая с резбован таван и дебел килим, меката светлина на лампите от изкусно изрисуван китайски порцелан осветяваше лицата ни. И в най-смелите си мечти не бях предполагала, че ще бъда толкова щастлива.
Конън подреди върху дъската фигурите от слонова кост и започнахме играта.
Настъпи дълбока, блажена тишина. Мислех си, че никога няма да забравя пламъците на огъна, тиктакането на златния часовник в стил Луи XIV и тънките пръсти на Конън, които местеха фигурите.
Бях свела глава и мислех напрегнато, когато усетих, че ме наблюдава; вдигнах очи към него и погледите ни се срещнаха. Внезапно ми хрумна, че той ме е повикал тук с някаква цел, но каква ли беше тя?
Прониза ме безпокойство, ала в онзи миг бях твърде щастлива, за да му обърна внимание. Направих хода си и Конън възкликна:
— Г-це Лий, мисля, че паднахте право в капана, който ви заложих!
— О, не! — извиках аз.
Той направи ход с офицера и застраши царя ми. Съвсем бях забравила този офицер.
— Мисля, че това е… О, не, не още. Шах, г-це Лий.
Мислех си за други неща по време на играта и чак сега забелязах, че губя. Направих напразни опити да се измъкна, но не можах. С всеки ход неизбежният край наближаваше.
— Шах и мат, г-це Лий — гласът на Конън ми се стори нежен и ласкав.
Впих невярващ поглед в дъската.
— Възползвах се от предимството, че сте уморена след дългото пътуване.
— О, не — бързо отвърнах аз. — Мисля, че вие сте по-добър играч от мен.
— Мисля, че сме достойни съперници — отвърна ми той.
Малко след това му пожелах „Лека нощ“ и се оттеглих в стаята си. Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова щастлива… Спомнях си отново и отново как Конън ме посрещна, как вечеряхме заедно и най-вече думите: „Ние сме достойни съперници“.
Дори забравих, че се намирам в дома на Алис — преди време този факт щеше изцяло да обсеби мислите ми, ала сега знаех само, че Конън ме повика при себе си й изглежда толкова щастлив, че съм тук.
Следващият ден беше също така приятен и непредвидим като първия. Сутринта проведох обичайните занимания с децата, а следобед Конън ни изведе на разходка с каретата.
Заведе ни на морския бряг и ни показа скалата Сейнт Майкъл, която стърчеше навътре във водата.
— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.
— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.
— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.
— Защо, татко?
— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.
Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.
— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?
