огромното натоварване. Но то щеше да бъде записано.
На врага му бяха нужни пет дни, за да се върне обратно към планетата и удобно да се установи на стационарна орбита на другата страна. Ние се приготвихме за първата фаза на битката, която щеше да е въздушна и напълно автоматизирана — техните дронове срещу нашите лазери. Поставих една група от петдесет мъже и жени в стасис-полето, в случай, че един от дроновете пробие защитата. Всъщност напразен жест; врагът само щеше да стои наблизо и да ги чака да изключат полето, след което да ги изпържи за част от секундата, след като полето изчезне.
Чарли имаше една луда идея, която аз едва не приех.
— Бихме могли да минираме мястото.
— Какво имаш предвид? Това място е минирано в радиус от двадесет и пет километра.
— Не, нямам предвид самите мини. Имам предвид самата база, долу под земята.
— Продължавай.
— В изтребителя има две нова-бомби. — Той посочи стасис-полето през около двеста метра каменна стена. — Бихме могли да ги докараме тук, да минираме базата, да се скрием всички в стасис-полето и да чакаме.
Това беше донякъде съблазнително. Щеше да ме освободи от всяка отговорност за вземане на решение и да остави всичко на случайността.
— Не мисля, че ще стане, Чарли. Той изглеждаше засегнат.
— Сигурно ще подейства.
— Не, виж. За да подейства планът, всички таурианци трябва да бъдат в обсега на действие на бомбата, преди тя да се взриви — но те няма да дойдат всички, след като пробият нашата зашита. Още по-малко, ако мястото изглежда напуснато. Ще заподозрат нещо и ще изпратят изследователска група. И след като тази група взриви бомбата…
— Ще бъдем там, откъдето сме започнали. Минус базата. Съжалявам.
Свих рамене.
— Е, това беше една идея.
— Продължавай да мислиш, Чарли.
Аз изместих вниманието си обратно към дисплея, където неравната война беше в разгара си. Логично врагът искаше да унищожи единствения изтребител, за да се заеме с нас. Почти всичко, което можехме да направим, беше да гледаме червените точки, които се въртяха около планетата, опитвайки се да унищожа изтребителя. Засега пилотът беше успял да унищожи всички дронове; врагът все още не беше изпратил изтребители след него.
Бях дал на пилота контрола на пет от лазерите на наземната ни защита, макар че те не можеха да направят кой знае какво. Беваватовите лазери излъчват милиард киловата за секунда на разстояние сто метра. На разстояние около хиляда километра енергията му спадаше до десет киловата. Би могъл да предизвика повреда, ако попадне на оптичен сензор, или поне да обърка нещата.
— Колко далеч е другият тип? — попита Чарли, като имаше предвид другия пилот, който си беше подвил опашката. Аз намалих увеличението на скенера и зелената точка се появи в лявата част на екрана.
— Около шест светлинни часа. — Бяха му останали два робота, много близо до изтребителя, за да се виждат като отделни точки, като беше изразходвал един, за да осигури бягството си. — Той не ускорява повече, но се движи с 0.9 G.
— Нямаше да има някаква полза от него, дори да искаше. Трябва му повече от месец, за да спре.
Надеждата за наш собствен защитен изтребител угасна.
— Забавата едва сега започва. Да кажа ли на войниците да се подготвят и да се изкачат горе?
— Не… накарай ги да облекат скафандрите, в случай че загубим въздух. Но аз очаквам да мине известно време, преди да започне наземната им атака. — Отново превключих скалата. Четири червени точки пълзяха около кълбото, насочвайки се към нас.
Аз облякох скафандъра и отидох в административната част, за да гледам фойерверка на мониторите.
Лазерите работеха безупречно. Всичките четири дрона, насочени едновременно към нас, бяха засечени и унищожени. Всички, с изключение на една от нова-бомбите, се взривиха зад хоризонта (видимият хоризонт беше на около десет километра, но лазерите бяха разположени високо и можеха да действат на два пъти по-голямо разстояние). Бомбата, взривила се близо до нас, стопи една огромна буца, която свети с брилянтен блясък няколко минути.
След един час тя още светеше с оранжева светлина, а външната температура скочи до 50°, като стопи всичкия ни сняг, оставяйки неравна, сива повърхност.
Следващата атака свърши също за части от секундата, но този път бяха осем дрона и четири от тях попаднаха в радиус около десет километра. Излъчването от светещите кратери покачи температурата до 300° и аз започнах да се тревожа. Бойните скафандри бяха добри до хиляда градуса, но лазерите зависеха от нискотемпературни полупроводници.
Чар ли наблюдаваше дисплея. Гласът му звучеше безизразно по радиото на скафандъра.
— Този път шестнадесет.
— Учуден ли си? — Едно от нещата, които знаехме за таурианците беше — догматичност към числата и особено към основните и към степените на две.
— Да се надяваме, че нямат още тридесет и две. Разпитах компютъра за това; всичко, което можа да ми каже, беше, че дотук крайцерът е изстрелял четиридесет и четири дрона и е известно, че някои крайцери носят до 128.
Имахме по-малко от половин час, преди дроновете да ударят. Бих могъл да командировам всички в стасис-полето и те щяха да са временно в безопасност, ако някоя от нова-бомбите премине. В безопасност, но в клопка. Колко време ще е нужно кратерите да изстинат, ако три или четири — да не говорим и за шестнайсетте — бомби преминат? Не можеше да се живее вечно в бойния костюм, макар че той рециклираше всичко с безпощадна ефективност. Две седмици е самоубийствено. Никой не беше стигал до три седмици в полеви условия.
При това като отбранителна позиция стасис-полето е смъртоносна клопка. Врагът имаше всички преимущества, тъй като куполът на полето беше непрозрачен; единственият начин да разбереш какво се готвят да направят е да си покажеш главата навън. Нямаше нужда да ни нападат с примитивни оръжия, освен ако бяха нетърпеливи. Те биха могли само да обстрелват купола с лазери и да чакат да изключим генератора. Между другото можеха да ни нападат постоянно, хвърляйки вътре камъни, стрели, ножове — можехме да отвърнем на огъня им, но беше доста безполезно.
Разбира се, ако един човек останеше в базата, останалите можеха да почакат половин час в полето. Ако той не дойдеше да ги вземе дотогава, те щяха да знаят, че навън е горещо. Набрах комбинацията, която щеше да ме свърже с всички от чин 5 и по-висок.
— Говори майор Мандела.
Това все още звучеше като лоша шега.
Описах им ситуацията и ги помолих да кажат на войниците си, че всички са свободни да влязат в стасис-полето. Аз ще стоя отвън и ще ги извадя, ако нещата тръгнат добре — не от аристократичност, разбира се — предпочитах да си опитам късмета и да бъда изпарен за наносекунди, вместо сигурната и бавна смърт под сивия купол.
Включих на честотата на Чарли.
— Ти също можеш да влезеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.
— Не, благодаря — каза той бавно. — Аз по-скоро… хей, виж.
Крайцерът беше изстрелял друга червена точка зад останалите. Надписът на дисплея я идентифицира като още един дрон.
— Това е любопитно.
— Суеверни проклетници! — каза той.
Само единадесет души последваха в полето останалите петдесет, на които беше заповядано да влязат там.
Чарли и аз се бяхме вторачили в мониторите и наблюдавахме наближаването на дроновете, като внимавахме да не гледаме холографския дисплей, като негласно се бяхме договорили, че е по-добре да не
