сесия, защото един обикновен честен човек може да свърши работа не по-зле от адвокат. А когато стана старец, а ти — старица, да не бъдем разделени за дълго време — аз ще издъхна щастлив в леглото, заобиколен от разплаканите ви лица. Не ми е нужна мраморна надгробна плоча, а най-обикновена — с името и възрастта ми, с църковен стих и нещо, което да показва на хората, че съм живял честно и съм умрял по християнски.
— Виждате ли — възкликна пътникът, — вродено ни е да копнеем за паметник, независимо дали е обикновен, или мраморен, дали е гранитна колона, или ярък спомен в сърцето на човечеството.
— Тази вечер сме в особено състояние — рече жената с насълзени очи. — Казват, че когато човешкият мозък блуждае по този начин, това е някаква поличба. Чуйте децата!
И те се заслушаха. По-малките деца бяха сложени да спят в другата стая, като вратата бе оставена отворена, така че можеше да се чуе как те разговарят оживено помежду си. Всички до едно, сякаш заразени от приказките край огнището, в надпревара си разказваха безумни желания и детски планове за това какво ще правят, когато пораснат. Накрая едно момченце, вместо да се обърне към братчетата и сестричетата си, извика майка си.
— Знаеш ли какво желая, мамо — извика то. — Искам още сега ти, татко, баба, всички ние, а също и пътникът, да тръгнем и да отидем да си пийнем вода от коритото на Флум.
Никой не се сдържа да не се изсмее на прищявката на детето да напусне топлото си креватче и да накара всички да станат от хубавия огън, за да отидат до коритото на Флум — един ручей навътре в дефилето, спускащ се към пропастта. Момченцето едва бе изрекло желанието си, когато по пътя затрополи каруца и спря за малко пред вратата, В нея като че имаше двама-трима души, които развеселяваха душата си като пееха високо в хор и откъслеци от песента отекваха сред скалите, а пеещите се чудеха дали да продължат пътя си, или да отседнат тук за през нощта.
— Татко — каза момчето, — викат те по име. Добрият човек обаче се съмняваше дали наистина го бяха повикали и не искаше да проявява алчност, за печалба като кани хората да стават редовни посетители на къщата му. Затова и не изтича към вратата. Камшикът отново изплющя и пътуващите потънаха в дефилето, като продължаваха да се смеят и да пеят, а недрата на планината мрачно връщаха ехото на песните и шегите им.
— Ето, мамо — отново извика момчето, — те можеха да ни закарат до Флум.
Всички пак се засмяха на настойчивия детски каприз за нощна разходка. Внезапно душата на девойката леко помръкна. Тя се взря тъжно в огъня и си пое дъх, сякаш въздъхна. Въздишката се чу, въпреки опита й да я потисне. От това момичето се стресна и изчерви, огледа набързо насядалите наоколо, като че бяха надзърнали в сърцето й. Пътникът я попита за какво мисли.
— За нищо — отвърна тя и се наведе да скрие усмивката си. — За миг се почувствувах самотна.
— О, винаги съм притежавал дарбата да чета душите на хората — рече той полушеговито. — Да разкрия ли тайната ти? Защото знам какво значи това, когато младо девойче потръпва до топлото огнище и се оплаква от самота в скута на майка си. Да изразя ли тези чувства с думи?
— Това вече няма да бъдат момински чувства, щом могат да се изразят с думи — отвърна планинската нимфа през смях, като отбягваше погледа му.
Те си размениха тези думи помежду си. Навярно в сърцата им пусна кълн любовта, така чиста, че вероятно би могла да разцъфне в рая, след като не можеше да поникне на земята. Жените благоговеят пред изтънчена възвишеност като на младежа. А гордата, устремена, но благородна душа най-често се привлича от естественост като тази на девойката. Докато си шепнеха тихо и той наблюдаваше светлата тъга, леките сенки, плахите копнежи на девичата природа, вятърът в дефилето задуха по-силно и страшно. Това приличаше, както каза пътникът, надарен с въображение, на хорова песен, изпълнявана от духовете на урагана, които отдавна, по време на индианците, обитавали тези планини и превърнали върховете и пазвите им в свято място. От пътя се дочуха ридания, като че минаваше погребална процесия. За да прогони мрака, семейството хвърли борови клони в огъня, сухите иглички запращяха, пламъкът се издигна и огря още веднъж спокойната скромна картина на щастие. Светлината трептеше около тях ласкаво и милваше всичките. Виждаха се малките детски личица, надничащи от леглото, силната фигура на бащата, уморената, загрижена майка, интелигентният младеж, разцъфващото момиче и добрата старица, продължаваща да плете в най-топлото кътче. Възрастната жена вдигна поглед от плетката, като пръстите й продължаваха да се движат, и на свой ред се обади.
— И старите хора си имат своите приумици — каза тя, — както и младите. Вие говорите за желанията и намеренията си и така скачате от едно нещо на друго, че размърдахте и моя мозък. Какво може да желае една стара жена, когато й остават само две-три крачки до гроба? Деца мои, ще се измъчвам денонощно, докато не ви кажа.
— Какво има, мамо? — в един глас извикаха мъжът и жената.
Тогава старата жена с тайнствен вид, който накара всички да се примъкнат по-близо до огъня, съобщи, че си е приготвила дрехи за ковчега отпреди няколко години — тънък ленен саван, шапчица, украсена с муселинена дантела и всичко останало, много по-фино от дрехите, носила от деня на сватбата насам. Но тази вечер, кой знае защо, тя си спомнила за едно старо поверие. В младежките й години често се разправяло, че ако нещо в облеклото на мъртвеца не е наред, дори наборът да е смачкан или шапчицата — изкривена, в гроба под буците пръст мъртвецът ще се опита да протегне скованите си ръце, за да го оправи. Самата мисъл за подобно нещо я плашела.
— Не говори така, бабо! — каза момичето и потръпна.
— Ето какво — продължи старата жена със странна настойчивост, макар че се усмихваше на собствените си щуротии. — Искам някой от вас, мои деца — когато облечете и поставите майка си в ковчега — искам някой от вас да сложи огледало пред лицето ми. Кой знае, аз може и да се погледна да видя дали всичко е наред.
— Всички ние, стари и млади, мислим за своите гробове и паметници — промълви непознатият младеж. — Чудя се как ли се чувствуват моряците, когато корабът потъва и те, неизвестни и безславни, трябва да бъдат погребани заедно в океана — една огромна и безименна гробница.
За миг ужасната заръка на старата жена така погълна съзнанието на всички, че чак когато звукът навън, в нощта, нарастващ като тътена на ураган, стана силен, кънтящ и страхотен, обречената шепа хора го усети. Цялата къща и всичко вътре се залюля. Земните пластове се разтресоха, сякаш този страшен звук бе последният тръбен зов. Млади и стари размениха ужасени погледи и се вкамениха за миг, бледи, уплашени, безмълвни, загубили способността да се движат. После един и същи вик се изтръгна едновременно от устата им:
— Срутване! Срутване!
Неописуемият ужас на катастрофата може само да бъде загатнат с най-прости думи, но не и обрисуван. Жертвите се втурнаха навън от къщурката, за да потърсят спасение там, където според тях бе по-сигурно — в опасенията си от подобно бедствие те бяха издигнали някаква преграда. Уви! Те напуснаха сигурното си убежище и без да знаят, затичаха към самата разрушителна стихия. Надолу се свлече целият склон на планината като водопад от камъни. Точно преди да стигне къщата, огромният поток се раздели на две — там не се счупи дори и прозорец, но местността наоколо бе затрупана, шосето — задръстено и всичко, изпречило се по страхотния път — унищожено. Много преди тътенът от огромното срутване да заглъхне сред планината, смъртната агония бе преминала и те почиваха в мир. Телата им не бяха намерени.
Следващата сутрин от комина на къщурката се видя тънка струйка дим, отправен към планината. Вътре огънят продължаваше да мъждука в огнището, а столовете стояха в кръг наоколо, като че обитателите само бяха излезли да видят разрушенията от срутването и веднага щяха да се върнат, за да благодарят на бога, че са се спасили като по чудо. От всеки един бе останала по някоя вещ, която бе облята със сълзи от познатите на семейството и така те бяха оплакани поотделно. Кой не е чувал името им? Историята се разказва надлъж и шир и завинаги ще остане легендата на тези планини. Съдбата им е възпята от поети.
Съществуваха обстоятелства, които караха някои да предполагат, че през тази ужасна нощ в къщичката е имало гост, също сполетян от участта на стопаните. Други пък твърдяха, че нямало достатъчно доказателства за подобно предположение. Горко на възвишения младеж, копнял за земно безсмъртие. Името и личността му бяха напълно неизвестни, произходът му, начинът му на живот, намеренията му оставаха неразрешима загадка, дори смъртта и съществуванието му се поставяха под съмнение. В
