— Не беше ли ти? Че кой ще е бил тогава? Така или иначе, знаем се от деца. Не можеш да ме подхлъзнеш.
— Добре де, добре. Но като твърдиш, че не ти стискало, безкрайно се подценяваш. За човек, който има наглостта да дойде тук и…
— Утре — каза Бинго. — В един и половина. Не закъснявай.
Колкото повече размишлявах над предстоящия обяд, толкова повече се разстройвах. Лесно му е на Бинго да ми обещава кулинарни радости, ама каква полза от тази перспектива за човек, комуто предстои изритване на улицата още по време на ордьоврите? Но нямаше как — думата на един Устър на две не става, така че на другия ден в един и половина аз натиснах звънеца на Паунсби Гардънс 16. Секунди по-късно бях в гостната и ръката ми бе крепко раздрусана от най-дебелия човек, когото бях виждал до този момент.
Родът Литъл очевидно се ръководеше от девиза, че разнообразието му е майката. Младият Бинго е дълъг и мършав, без грам тлъстина под тъканите. Такъв си е откакто го помня, което ще рече през целия му безпътен живот. Чичото възстановяваше равновесието, и то с излишък. Ръката, която обгърна моята, бе самото тържество на плътта.
— Господин Устър, толкова съм щастлив… за мен е такава чест… нямам думи да изразя…
Явно по необясними причини Бинго се беше олял. Сякаш се канеше да ме продава.
— О! А! — успях да произнеса аз, а чичото отстъпи леко назад, без да изпуска от челичената хватка любимата ми дясна ръка.
— Тъй млад, а вече сте постигнали всичко в живота.
Тук вече вдигнах ръце и се предадох. Моето семейство, начело с леля ми Агата, никога не е пропускало сгоден и несгоден случай да изтъкне, че животът ми е безвъзвратно пропилян и че откак съм спечелил във второ отделение наградата за най-добър хербарий от диви цветя, събрани по време на лятната ваканция, не съм направил нищо като хората. Тъкмо се чудех с кого ме бърка, когато чух телефонен звън и прислужницата довтаса да ми съобщи, че било за мен. Излязох в антрето и вдигнах слушалката.
— Ало! — чух гласа на Бинго. — Значи вече си там? Браво! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Слушай, чичо ми остана ли доволен от запознанството си с теб?
— Олигави ме целия. Аз съм в пълно недоумение.
— Всичко е наред. Нали затова се обаждам — да разсея мъглата. Знам, че няма да имаш нищо против… Казах му, че ти си авторът на книгите, от които му чета.
— Какво?!
— Да. Казах му, че Роузи М. Банкс е твоят литературен псевдоним, защото си много свенлив и необщителен. Така че той ще те слуша, та ушите му ще хлопат. Ще попива благоговейно всяка твоя дума. Страхотно хрумване, а? Самият Джийвс едва ли щеше да роди нещо по-така. Затова не се стискай, момчето ми, ами наблегни на факта, че не мога да издържам семейство със сегашната мизерна лепта. Ако искаме филмът да завърши с бавно отдалечаване на камерата от нежно прегръщаща се двойка, трябва поне да удвои дажбата. Давай, значи!
И той затвори. В същия миг икономът удари гонга за обяд, любезният домакин се търкулна по стълбите и тупна в краката ми като презряла тиква.
Винаги ще си спомням за този обяд с болка в сърцето. Защото беше обядът на всички обяди, а аз не бях в състояние да му отдам дължимото. Подсъзнателно усещах какво се поднася на масата, но живите въглени, на които ме беше насадил моят приятел, прегаряха дъното на елегантните ми гащи и превръщаха в трици всичко, което поднасях към устата си.
Старият Литъл отпочна литературната дискусия без много да се мае.
— Моят племенник сигурно е споменал, че напоследък разучавам в дълбочина вашите произведения.
— Ъ… да, каза ми… Как… ъ… как ги намирате тези… таквоз?
Той оцъкли насреща ми две влажни очи, преливащи от благоговение.
— Господин Устър, ще ви призная без свян, че не мога да ги слушам, без да плача. Аз действително не проумявам как е възможно млад човек като вас да познава тъй издълбоко човешката природа, да дърпа с такава вещина струните на трептящото читателско сърце, да създаде такива правдиви, затрогващи и човечни литературни творби.
— Ами… то си е дарба — смънках аз и попих със салфетка солената влага от слепоочието си. Не си спомням да съм попадал в по-небрано лозе.
— Да не би да намирате стаята прекалено затоплена?
— Не, не… таман ми е.
— Значи е от пипера. Ако готвачката ми има някакъв недостатък — макар да не съм склонен да го призная, той е леката склонност към прекомерие в употребата на пипер. Между другото, какво ще кажете за гозбите й?
Аз така се възторгвах от отплесването на разговора от коловоза на творческата ми продукция, че не се поскъпих на звънки похвали.
— Радвам се да го чуя, господин Уетър. Може да съм предубеден, но за мен тази жена е един обикновен гений.
— Не ще и дума!
— Седем години вече работи за мен и нито веднъж не се е отклонила от височайшите стандарти на световната кулинария. Ако забравим, разбира се, онзи случай през зимата на 1917-та, когато една от майонезите й беше със спорна пухкавост на консистенцията. Но нека отдадем дължимото на обстоятелствата. Тогава се случиха една след друга няколко въздушни тревоги и горката женица бешб основателно разстроена. За жалост, господин Устър, всяко добро е за зло и аз трябва да нося своя кръст. Седем години вече треперя от страх да не би някой злодей да ми я отмъкне. До мен нееднократно са достигали слухове за планините от злато, с които коварни люде я прилъгват да смени работодателя си. Представете си моя ужас, когато тази сутрин немислимото се случи. Тя си подаде оставката!
— Боже господи!
— Вашата реакция е достойна за сърцето на литератора, сътворил „Едно жарко, жарко лято“. За щастие, най-страшното бе предотвратено и въпросът се уреди благополучно. Джейн няма да ме напусне.
— Без майтап?
— Без майтап, както казахте, макар че не съм запознат с този израз. Не съм го срещал във вашите книги. Като споменах вашите книги, та се сетих — това, което ги кара да изпъкват над ограниченията на фабулата, е жизнената философия, която излъчват. Ако в Лондон имаше повече хора като вас, господин Устър, той би бил несравнимо по-прекрасно място за живеене.
Последното рязко се разминаваше с жизнената философия на леля ми Агата, която не пропуска повод да ми натяква без задръжки, че именно присъствието на непрокопсаници като мен правели Лондон непоносим и затова на човек му се налагало да прекарва по-голямата част от годината в провинциалното си имение. Но аз тактично премълчах.
— Нека изразя възхищението си, господин Устър, от храбрия начин, по който хвърляте ръкавицата на предизвикателството в лицето на нашите допотопни социални предразсъдъци. Да, аз всеотдайно подкрепям вашите прогресивни възгледи за тази наша сляпа социална система! Вие, в своето величие, съзряхте, че социалният статус е една отживелица, която ни задушава в своите окови. И нека възкликна с думите на лорд Блечмор от „Тя беше едно обикновено момиче“: „Колкото и да е скромен нейният произход, всяка добра жена е равна на най-благородната дама на тази земя!“
— Не може да бъде! Мислите ли?
— Мисля го, господин Устър! Срам ме е да си припомня, че неотдавна аз бях друг човек, в плен на малодушните условности, наречени класови различия! Откакто обаче прочетох вашите книги…
Знаех си аз. Джийвс отново беше уцелил право в окото.
— Значи според вас, господин Литъл, няма нищо лошо в това човек от… да го наречем по-добрата половина на обществото да се ожени за момиче, което бихме обрисували като произхождащо от по-нисше съсловие?
— Да, аз не намирам нищо осъдително в това.
Тук аз си поех дълбоко въздух и му хързулнах добрата вест.
