Размяната на погледи не продължила вечно. Тези военни от индийската армия не гледат, а действат. За тях именно е казано, че можеш временно да ги озадачиш, но не и да ги възпрепятстваш. Капитанът изведнъж се обърнал кръгом и хукнал да заобикаля къщата. Явно имал намерение да атакува от друг недобре защитен фланг. Това били обичайните маневри на северозападната граница. Докато афганецът се звери, засенчил очи, английският офицер се промъква зад гърба му и го ритва, както се е навел.
Това решило въпроса за Фреди. Той просто не издържал повече да се мята от прозорец на прозорец и да се опитва с обикновен парцал да спре настъплението на цял Брадбъри. Настъпил моментът на стратегическото отстъпление. Не били изминали и пет секунди, откак капитанът се изгубил от погледа му, а Фреди вече отварял входната врата.
Поемал голям риск, разбира се. Не била изключена вероятността да се натъкне на засада. Но отпред било чисто. Капитанът явно бил зад къщата и Фреди дори стигнал портата с уютното чувство, че след секунди ще е в безопасност и ще може да се отдалечи от опасната зона.
Всичко е добре, ако свърши добре, убедено мислел Фреди.
Тук погледнал надолу и открил, че е без панталони.
Не желая да задълбавам в душевната агония, която това откритие причинило на Фреди. Освен че е самата свенливост, той изпитва заслужена гордост от факта, че е винаги елегантно облечен както в града, така и в провинцията. Затова се гърчел от срам и неудобство в сегашното си полуоблекло, което би предизвикало озадачено повдигане на вежди дори в „Мулен Руж“ насред блуден Париж. И тъкмо си казвал „Това е краят“, когато какво да види пред себе си — двуместна кола, в която разпознал превозното средство на доскорошния си домакин.
А вътре на седалката имало одеяло.
Това откритие коренно променило възгледите му за живота. Не забравяйте, че от шията до кръста Фреди бил добре облечен, ако не и безупречно елегантен. Дрехите, заимствани от капитан Брадбъри, му били излишно просторни, но поне покривали приемливо телосложението му. А седнал в кола, преметнал одеяло през скута си, той направо щял да бъде самия Добре Облечен Мъж.
Нито капка колебание. За пръв път му се случвало да краде кола, но го извършил гладко и безпроблемно като печен професионалист. Скокнал на седалката, заметнал се с одеялото, натиснал стартера и отпрашил.
Имал си съставен строен план за действие. Намерението му било да се отправи директно към „Синия лъв“. Веднъж пристигнал там, щял да се стрелне по-бърз от мълния през фоайето нагоре към стаята си, където цели седем чифта панталони го чакали да направи своя избор. А тъй като фоайето било винаги безлюдно, ако не се брои хлапето, чистещо обувките на гостите, на което можело да се разчита само да се изхили гръмогласно, Фреди не очаквал съществени неприятности.
Но човек никога не знае. Съставяш си значи планове, преповтаряш ги наум, без да забележиш в тях никакъв дефект, и изведнъж фрас-трас! всичко отива на вятъра. Фреди не бил изминал и половин миля по пътя, когато от страничните храсти изскочило някакво момиче и размахало ръце. Като наближил още, Фреди открил, че това е Ейприл Кароуей.
Ако някой кажел на Фреди само няколко часа преди това, че ще настъпи момент, когато няма да се зарадва при вида на Ейприл Кароуей, той щял да се изхили подигравателно. Ала ето че сега я съзерцавал без капка удоволствие. На всичкото отгоре, когато спрял и я видял по-отблизо, установил, че и тя не изпитва никаква радост от срещата им. Представа си нямал защо, но фактът си оставал факт — тя изобщо нямала дружелюбен вид. Лицето й било напрегнато, а в очите й прочел едно такова особено, каменно изражение.
— Кого виждам! — казал Фреди. — Здравей. Значи успя да се измъкнеш все пак от гостито.
— Да.
Фреди се стегнал, за да й съобщи тъжната вест. Би предпочел да не отваря въпрос за историята с малката Прудънс и нейното тайнствено изчезване, но нямало как. Все пак не можеш да губиш хорските сестри и сетне да се правиш на дискретен. Затова се изкашлял.
— Знаеш ли — започнал, — случи се нещо много странно. Бих го нарекъл дори необяснимо. С най-добри намерения на този свят, аз изглежда съм изгубил сестра ти Прудънс.
— Разбрах. Аз пък я намерих.
— Ъ?
В този миг безтелесен глас внезапно долетял откъм храстите, та Фреди чак подскочил от място.
— Тук съм! — изкрещял гласът. Фреди зейнал.
— Това Прудънс ли беше? — изграчил той.
— Прудънс беше — хладно отвърнало момичето.
— Но какви ги върши там? — недоумявал Фреди.
— Принудена е да стои в храсталака, защото няма нищо на себе си.
— Искаш да кажеш, че не е на себе си?
— Не. Искам да кажа, че няма дрехи на гърба си. Конят ги сритал в реката.
Фреди запримигал.
— Конят е сритал дрехите от гърба й?
— Не ги е сритал от гърба ми — обадил се пак гласът. — Те лежаха на брега на реката прилежно сгънати. Госпожица Мейтланд много държи да се отнасяме грижовно с дрехите си. Нали разбираш, играех на лейди Годайва4, както ти ме посъветва.
Фреди се хванал за главата. Трябвало да се досети, упреквал се той, че в мига, в който склопи очи за няколко минутки, това гнусно хлапе ще предприеме нещо възмутително. Също така е трябвало да се досети, продължил да тюхка, че за всичко ще е виновен той. Като познавач на Жената добре знаел, че заврат ли я натясно в кюшето, Тя неизменно стоварва вината върху най-близкостоящия мъж.
— Кога, Господи, съм те съветвал да се правиш на лейди Годайва?
— Нали ми каза, че няма да сбъркам, ако подражавам на коя да е героиня на Тенисън.
— Значи си я насърчавал и си подхранвал въображението й — заключила Ейприл и го дарила с поглед, който макар и различен по калибър от този на капитан Брадбъри, бил не по-малко неприятен. — Не мога да виня горкото дете, задето се е увлякло.
Фреди повторно се хванал за главата. Той знаел много добре, че никой ухажор не е прокопсал в очите на любимото момиче като подкокоросва по-малката й сестра да се развява из полето гола на бял кон.
— Ама чакай…
— Не е необходимо да задълбаваме в подробности. Важното е, че тя е вътре в храстите мокра и гола и вероятно ще настине. Може би ще проявиш любезността да я откараш у дома…
— Но да, разбира се. Естествено! И още как!
— … и да я наметнеш с това одеяло — продължила Ейприл. То може да я спаси от тежка настинка.
Светът се олюлял под краката на Фреди. Ревът на някакво магаре от съседна поляна прозвучал като подигравателния кикот на глутница демони. Летният ветрец още шумолял по върховете на дърветата, птичките все така чуруликали из храсталака, но той бил глух за тяхната прелест.
Преглътнал измъчено два-три пъти.
— Много съжалявам…
Ейприл го гледала с невярващи очи. Явно не вярвала и на ушите си.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че отказваш да дадеш одеялото си на едно дете, което вече киха?
— Много съжалявам…
— Даваш ли си сметка…
— Много съжалявам… Не съм в състояние да се разделя с това одеяло… Остър ревматизъм… В ставите… Лекарско предписание…
— Господин Уиджън — властно го прекъснала Ейприл. — Веднага ми дайте това одеяло!
Безгранична тъга забулила очите на Фреди Уиджън. Той дарил момичето с един дълъг скръбен поглед — поглед, в който красиво се преплитали съжаление, извинение и доживотна преданост. Сетне, без да каже нито дума, натиснал стартера и отпрашил напред, към залеза.
Някъде в покрайнините на Уибълтън-в-долината, когато мракът се бил спуснал и въздухът благоухаел на
