компанията във всекидневната. Явно се е наливал като смок някъде из къщата и сега бил напълно гипсиран.
— Марш навън! — отсякъл Клод, стиснал ръката на Роналд и го повел строго към вратата със смръщен от погнуса нос. Самият сър Клод бил пълен въздържател и затова изпитвал праведен ужас при сблъсък със злоупотребители. — Идете да си отспите. Надявам се, че ще можете да откриете стаята си. Ей онази в края на коридора — явно вече не си спомняте.
— Ама чуйте…
— Не мога да проумея как един мъж с вашето възпитание допуска да се превърне в скот.
— Чуйте ме, моля ви…
— И не крещете! — скастрил го сър Клод. — Боже мой, човече, ще събудите цялата къща! Ако още веднъж отворите уста, ще ви строша черепа!
Роналд изведнъж се озовал отвън в коридора с очи, вперени в тръшнатата след него врата. Както я съзерцавал, тя рязко се отворила и от нея се подала горната морава част на сър Клод.
— И да не чувам пиянски песни из коридорите! — още по-строго предупредил той и повторно изчезнал.
Роналд наистина не знаел какво да прави. Сър Клод го посъветвал да си отспи, но предложението явно не било изпълнимо. От друга страна, нямало никаква полза да продължава да виси из коридора. Бавно и замислено Роналд се затътрил към стаята си и тъкмо да отвори вратата, когато тишината на нощта била раздрана от сърцераздирателен вопъл. Миг по-късно от вратата, през която току-що бил изтикан, се изстреляло едро тяло. Докато Роналд зяпал тъпо, гласът, излизащ от тялото, се извисил в оглушителна претенция.
— Пушка! — крещял сър Клод. — Помощ! Дайте ми пушка!
Неуместно било и най-нищожното съмнение, че секрецията на щитовидната, надбъбречната и хипофизната му жлеза била нараснала до краен предел.
Подобно поведение не би привлякло внимание само в най-съвременните и оживени провинциални домове. Коридорът се изпълнил с народ с такава бързина, сякаш облечените в халати и пеньоари фигури изникнали изпод килима. Сред присъстващите се откроявали лейди Уикъм в синьо, дъщеря й Робърта в зелено, трима гости от мъжки пол по хавлии, една прислужница с ролки на главата и икономът Симънс, издокаран във фрак. Обединявал ги въпросът, който задавали — какво става?, — но тъй като мощният глас на лейди Уикъм заглушавал останалите, то сър Клод се обърнал именно към нея и й разказвал трогателната си история.
— Змия? — попитала лейди Уикъм, силно заинтригувана.
— Змия!
— В леглото ти?
— В леглото ми!
— Крайно необичайно — изкоментирала тя с нотка на недоволство.
Изблещеният поглед на сър Клод търсел Роналд, който се гушел в най-отдалеченото и тъмно ъгълче. Той го посочил с пръст тъй внезапно, че домакинята се спасила от доста неприятно бръкване в окото само благодарение на чевръстата си реакция.
— Той беше! — изревал сър Клод.
Лейди Уикъм, вече доста разстроена, проявила признаци на раздразнение.
— Скъпи ми Клод — започнала тя през стиснати устни. — Ако обичаш да заемеш окончателно становище. Само преди секунда твърдеше, че в стаята ти имало змия, а сега се опитваш да ме убедиш, че не било змия, а мъж. Освен това толкова ли не виждаш, че това е господин Атуотър. Какво ще търси той в стаята ти?
— Ще ви кажа какво! Пъхал е тази проклета змия в леглото ми! Хванах го на местопрестъплението.
— На местопрестъплението? В леглото?
— В гардероба. Криеше се. Аз го измъкнах оттам.
Всички очи се обърнали към Роналд. А неговите се обърнали с въжделение към Робърта Уикъм. Като най-коректно възпитан джентълмен, нищо, естествено, не би могло да го накара да издаде момичето. Но той положително щял да оцени в този момент един дребен жест от нейна страна — например ако пристъпела напред и защитяла честното му име с едно подробно признание.
Ала оптимизмът му бил напразен. Чудно красив израз на удивление се изписал по лицето на госпожица Уикъм. Ала прекрасната й уста останала затворена.
— Че откъде ще има господин Атуотър змия? — продължила да спори лейди Уикъм. — Той е известен писател-есеист. А известните писатели-есеисти не се запасяват със змии, когато ходят на гости.
В спора се намесил нов глас.
— Моля да ме извините, милейди. — Гласът принадлежал на иконома Симънс — тържествен и почтителен. — Моля да ме извините, милейди, но аз съм твърдо убеден, че господин Атуотър наистина притежава змия в стаята си. Томас, който качи багажа му, спомена за картонена кутия, в която мърдало нещо живо.
Изражението на очите, които отново издирили Роналд в неговото тъмно кътче, не оставяло и капка съмнение, че тълпата единодушно очаква той да вземе думата. Ала той нямал думи. От известно време отстъпвал едва забележимо назад и сега дръжката на вратата на неговата спалня гостоприемно го ръгнала в кръста. Той не устоял на любезния й намек. С едно-единствено бързо и емоционално движение се обърнал, шмугнал се вътре и затръшнал вратата подире си.
Откъм коридора се дочули яростно спорещи гласове. Не можел да различи конкретните изказвания, но общата тенденция не криела тайни. После настъпила тишина.
Роналд се отпуснал в леглото с поглед, зареян в неизвестното.
Леко почукване го извадило от транса му.
— Кой е? — изкрещял той и скочил с обезумял поглед. Скъпо щял да даде живота си.
— Аз съм, сър. Симънс.
— Какво искаш?
Вратата се открехнала. От процепа се пъхнала ръка, стискаща сребърен поднос. Върху подноса се гърчело нещо лъскаво.
— Змията ви, сър — произнесъл Симънс.
Роналд Атуотър решил, че има право да прекара остатъка от нощта в пълен покой. Враждебните сили отвън би трябвало според него да са изтощили вече артилерийските си запаси. Седнал в леглото и се замислил, макар и несвързано. От време на време часовникът удрял някакви часове, ала той не помръдвал. Внезапно тишината на нощта била нарушена от някакъв звук — като от новоизлюпен кълвач, решил да се впусне в самостоятелен живот. Някой тихо чукал на вратата.
Има настроения, които превръщат в зверове и най-мекодушните мъже. Очите на Роналд Атуотър мятали мълнии, когато приближил вратата и рязко я разтворил. Бил в такова войнствено разположение на духа, че дори когато мълниеметният му поглед различил Робърта Уикъм, все още по морскосин пеньоар, зловещата светлина в него не помръкнала. Той я зафиксирал недоброжелателно.
— Реших, че ще е най-добре да дойда да си поговорим — прошепнала госпожица Уикъм.
— Нима? — вдигнал вежди Роналд.
— Исках да ти обясня.
— Да обясниш?
— Е, ти може би смяташ, че не ти дължа обяснение, но аз съм на противоположно мнение. Да, точно така. Работата беше следната. Клод ми направи предложение за женитба.
— И ти му пъхна змия в леглото? Ами да, напълно естествено, как не се сетих по-рано!
— Нали разбираш, той беше толкова отвратително безупречен, коректен и изпълнен с добродетелно достойнство, че… сам разбираш… знаеш какво искам да кажа. Беше тъй властен и самоуверен… С други думи, реших, че ако успея поне един-единствен път да събудя у него някакви човешки и не дотам безупречни реакции, тогава, какво пък, бих могла… Нали разбираш?
— И доколкото ми стана ясно, експериментът ти успя?
Госпожица Уикъм зашавала с пръстите на краката си, обути в малки пантофки.
