спестили пари да му я подарят на Коледа. С помощта на двете жени (а един следобед дори на една от сестрите) той скова кочина за младия нерез и барака за кравата — това влизаше в договора на баща му със собственика — и един следобед — баща му отсъствуваше, заминал някъде с едното муле — излезе на полето.
Трябваше да орат само с едното муле — брат му държеше плуга да не се изкривява браздата, а той — поводите, крачеше до задъханото животно и газейки до глезени в хладната влага на обърнатите черни буци, си мислеше:
Дойде събота. Като вдигна очи изпод мулето, което запрягаше, забеляза баща си с черния сюртук и шапката.
— Не това — рече баща му. — Фургона.
Седнал на кревата във фургона зад капрата, дето бяха баща му и брат му, два часа по-късно, след един последен завой, той видя почернелия прогнил дюкян с разпокъсаните афиши за тютюн и някакъв пенкилер, с олющените фургони и оседлани коне, вързани пред верандата. Изкачи се по разядените стъпала след баща си и брат си и отново видя смълчаните наблюдаващи ги лица, които им направиха път да минат. Видя човека с очилата, седнал на голата маса, и без да му казват, разбра, че това е мировият съдия; отправи свиреп, възбуден, предизвикателно враждебен поглед към човека с яката и връзката, когото бе виждал само два пъти в живота си, и то галопиращ на кон, и на чието лице сега бе изписан не гняв, а недоумяващо недоверие — момчето нямаше как да схване, че то се дължи на невероятното обстоятелство да бъде съден от един от изполичарите си, затова се приближи, застана пред баща си и викна към съдията:
— Той не е виновен! Нищо не е палил…
— Марш във фургона! — каза баща му.
— Палил? — повтори съдията. — Да разбирам ли, че този килим е бил и запален?
— Че кой казва такова нещо? — рече баща му. — Бързо във фургона! — Но той не се подчини, чисто и просто се оттегли в дъното на помещението, също тъй претъпкано, както и онова, другото, но този път не седна, а остана притиснат о неподвижните тела, вслушан в гласовете:
— Значи, твърдите, че двайсет крини царевица са твърде много за повредата, нанесена от вас на килима?
— Той донесе килима и каза, че искал да се изчистят следите. Изчистих следите и му занесох килима.
— Но килимът не е бил върнат в същото състояние, в което се е намирал, преди да го изцапате.
Баща му не отвърна и около половин минута не се чуваше нищо друго, освен дишане, едва чутите непрекъснати въздишки на хора в напрегнато очакване.
— Значи, отказвате да отговорите, мистър Сноупс? — Баща му и този път нищо не каза. — Тогава аз ви признавам за виновен, мистър Сноупс. Признавам ви за виновен, задето сте повредили килима на майор Де Спейн и ще ви държа отговорен за това. Но двайсет крини зърно ми изглеждат малко множко за човек във вашето положение. Майор Де Спейн твърди, че той струва сто долара. През октомври царевицата ще струва около петдесет цента. И предполагам, че ако майор Де Спейн може да понесе загуба от деветдесет и пет долара за нещо, което е платил в брой, то и вие можете да понесете загуба от пет долара, които още не сте и спечелили. Осъждам ви да заплатите на майор Де Спейн загуби в размер на десет крини зърно в повече от предвиденото по вашия договор, като ще му се изплатите от получената при жътвата реколта. Закривам заседанието.
Всичко свърши бързо, утринта все още беше в първите си часове. Помисли, че сега ще се приберат у дома и сигурно ще излязат на полето — бяха закъснели, изпреварени от всички други фермери. Но вместо това баща му свърна зад фургона, даде знак на брат му да подкара след него и прекоси пътя към ковачницата отсреща, а той го последва по петите, настигна го и заговори, зашептя на грубото безмълвно лице под овехтялата шапка:
— Той и тия десет крини няма да получи. И една… Ние ще…
Най-сетне баща му сведе към него бърз поглед с абсолютно спокойно лице, с мечешки настръхнали вежди, надвиснали над студените очи, а гласът му се обади добър, почти нежен:
— Тъй ли мислиш? Добре, но все пак да почакаме до октомври.
Поправката на фургона — трябваше да се подменят една-две спици и да се затегнат шините — не продължи много, с шините се оправиха, като вкараха колата в потока зад ковачницата и я оставиха там, а мулетата сегиз-тогиз натапяха муцуни във водата; момчето седеше с разхлабените юзди на капрата, гледаше към склона или през окадения тунел на навеса, където отекваха бавни удари на чук и където, леко приседнал на един изправен кипарисов пън, баща му говореше и слушаше; там го и завари, когато изкара мокрия фургон от потока и спря мулетата пред вратата.
— Отведи ги на сянка и ги разпрегни — заповяда баща му. Свърши всичко и се върна. Баща му, ковачът и още един, приклекнал на пети току до вратата, разговаряха за реколти и животни; момчето също клекна във вонящия на амоняк прах, сред обрезки от копита и люспи от ръжда, и чу дългата история, която баща му, без да бърза, разказваше за онова време още преди раждането на големия му син, когато бил прекупвач на коне. После баща му се премести зад гърба му в другия край на работилницата и застана пред окъсан миналогодишен афиш от цирк, загледа се прехласнато и тихо в алените коне, невероятните пози и гънки на тюлове и бедра, в похотливите усмивки на комедиантите и рече:
— Време е за ядене.
Но не у дома. Клекнал с брат си до стената, той видя, че баща му излиза от дюкяна и след малко вади от книжната кесия парче сирене, което внимателно разделя точно на три части с джобния си нож, а после от същата кесия изважда и бисквити. Клекнали и тримата на сянка, те ядоха бавно, без да говорят; след туй влязоха в дюкяна и от тенекиено канче пиха възтопла вода, която миришеше на кедрово буре и млад букак. Но и този път не си тръгнаха. Сега ги задържа конският пазар, една висока желязна ограда, по която и край която седяха и стояха мъже и от която извеждаха коне — да ги разходят в тръс, а после да ги водят напред-назад по пътя; размяната и продажбите вървяха бавно и слънцето взе да клони на запад, а те — и тримата — гледаха и слушаха, брат му с мътните очи и своя вечен и неизбежен тютюн, баща му — с редките си неотправени към никого забележки за едно или друго от животните.
Вкъщи се прибраха след залез. Вечеряха на лампа и след вечеря момчето застана на прага — нощта бе покрила всичко. Заслуша се в улулиците и жабите и внезапно чу майка си:
— Недей, Абнър! Ох, божке! Не! Недей, Абнър!
Скочи, обърна се и през вратата забеляза, че вътре има нова светлина — върху масата гореше парче свещ, затъкнато в гърлото на шише, а баща му, все още с шапка и по палто, едновременно строг и комичен, сякаш нарочно облечен тъй за някаква позорна и разбойническа церемония, източваше газта от резервоара на лампата в петгалоновия бидон, от който я пълнеха; майка му го дърпаше за ръката и той накрая премести лампата в едната си ръка и с другата я отблъсна, не диво и злобно, просто силно я блъсна към стената, тя разпери ръце да запази равновесие, отвори уста и на лицето й се появи онова безнадеждно отчаяние, което личеше и в гласа й. Тогава баща му го видя, че е застанал на вратата.
— Бягай до хамбара и ми донеси тенекията с маслото, дето смазваме колелата — каза той.
Момчето не мръдна. Най-сетне можа да проговори.
— Какво… — извика то, — какво си намислил…
— Върви ми донеси маслото — повтори бащата. — Беж!
Усети, че се движи, че затича, че излиза от къщата и се отправя към обора: това беше старият навик, наследената кръв, кръвта, която не е имал право сам да избира, която му е била предадена ще не ще, която бе текла толкова дълго (и кой знае къде, изстисквана от насилието, жестокостта и алчната жажда), преди да се влее в него.
