— Абе, да пукна аз, ама той сигурно… мислите ли, че е бил първият…
— Още не й го е дал — рече сериозно Мат.
— Да му умра на часовника! — каза Макси. — Глупаво е, като почнат стари мъже да се занасят с млади момичета. Ама човек да излъже младо момиче и след това с нищо да не й се отплати…
Мат се огледа; и той бръснеше някакъв човек.
— А какво ще кажеш, ако чуеш, че не и го е дал, защото смята, че е още твърде млада да получава скъпоценности от чужди хора?
— Да не искаш да кажеш, че той не знае? Че не знае онова, което всички в града, освен може би мистър и мисиз Бърчет, знаят от три години?
Мат продължи да бръсне клиента, лакътят му се движеше в една и съща посока, а бръсначът напредваше на малки подскоци.
— Отде ще знае? Кой може да му е казал, освен някоя жена. Пък той познава само една, мисиз Кауън. А според мене тя си мисли, че вече е чул.
— Факт! — каза Макси.
Така стояха нещата, когато Хокшоу си взел отпуската преди две седмици. Свърших си работата в Джеферсън за ден и половина и продължих нататък. Към средата на следващата седмица стигнах Дивижън. Не бързах. Исках да му дам време. Когато пристигнах, бе сряда сутринта.
II
Ако някога е имало любов, човек може да каже, че Хокшоу я бе забравил. Любовта, разбира се. Когато преди тринайсет години (по онова време продавах работно облекло по пътищата на Алабама и Северен Мисисипи) го видях за първи път зад стола в бръснарницата на Портърфийлд, рекох си: „Ето ти един ерген по рождение! Мъж, който се е родил четирийсетгодишен.“
Дребен, с пясъчно лице, което човек не би запомнил и само след десет минути не би и познал, той носеше костюм от син шевиот и черна папионка от ония, дето се закопчават на врата и ги продават с готов възел. Макси ми беше казал, че все тъй носел шевиотения костюм и връзката, когато година по-късно слязъл от Южната железница в Джеферсън с един мукавен куфар, имитация на кожа. След година го видях повторно в Джеферсън зад стола в бръснарницата на Макси и нямаше да го позная, ако не беше именно столът. Същото лице, същата вратовръзка; тук да умра, ако не ми се стори, че сякаш са го вдигнали заедно със стола, с клиента и с всичко и са го преместили на цели шейсет мили, без косъм да му падне от главата. Дори трябваше да погледна през витрината към площада, да се уверя, че не сме една година по-рано в Портърфийлд. И едва тогава си спомних, че като бях преди месец и половина в Портърфийлд, не го забелязах там.
Минаха още три години и чак тогава разбрах за него. В Дивижън се отбивах около пет пъти годишно — мястото се състоеше от един магазин, четири-пет къщи и една дъскорезница, точно на границата между Мисисипи и Алабама. Една от къщите ми беше направила впечатление: хубава къща, една от най-хубавите, но вечно затворена. Ако се случеше да съм в Дивижън късно напролет или в началото на лятото, около къщата винаги се забелязваха признаци, че тук някой е работил. Дворът биваше почистен от буренака, цветните лехи подредени, оградата и покривът — попристегнати. Минех ли през Дивижън есен или зиме, дворът отново биваше обрасъл, а коловете на оградата тук-там измъкнати, сигурно хората ги вдигаха да поправят собствените си огради, а може би и за огрев, не знам. А къщата — все затворена: от комина на кухнята никога не излизаше дим. Един ден запитах собственика на магазина и той ми разказа.
Къщата принадлежала на едного на име Старнз, но от семейството всички измрели. Минавали за чудесни хора, защото имали малко земя на ипотека. Старнз бил от ония мързеливи мъже, на които земята им трябва, колкото да си набавят хляб и тютюнец. Имали дъщеря, която взела, че се сгодила за едно младо момче, син на фермер-изполичар. Майката не одобрявала годежа, но бащата явно нямал нищо против. Може би защото младият човек (казвал се Стриблинг) бил добър работник, а може би и защото Старнз бил твърде ленив, за да протестира. Както и да е, сгодили се, Стриблинг спестил някоя и друга пара и заминал за Бирмингам да учи бръснарство. Една част от пътя изминал от фургон на фургон, другата половина ходил пеша. Всяко лято се връщал да се вижда с момичето.
Един ден Старнз умрял както си седял на стола на верандата; разправяли, че от мързел повече не можел да диша. Тогава повикали Стриблинг. В Бирмингам той вече развъртял добър занаят и спестявал пари; казвали, че вече бил избрал жилище, предплатил за покъщнина и така нататък и че през лятото щели да се женят. Върнал се. Старнзови нямали нищо друго, освен една ипотека, тъй че Стриблинг платил погребението. Струвало доста пари, много повече, отколкото струвал самият Старнз, а и за мисиз Старнз трябвало да се помисли. Ето защо Стриблинг почнал на нова сметка да пести.
Вече бил взел жилището под наем, предплатил за мебели и за венчални пръстени, бил си купил разрешително за встъпване в брак, когато отново спешно го повикали да се върне. Този път било момичето. Имала някаква треска. Простички хора, знаете как става — нито лекар, нито ветеринар. Заколваш или застрелваш — това е. Но разболее ли се някой от лоша настинка — или ще оздравее, или до два дена ще умре от холера. Като се върнал Стриблинг, тя вече буйствала. Наложило се да й отрежат косата. Стриблинг свършил тая работа, нали уж бил по тая част, професионал, така да се каже. А тя била слабо, хилаво момиче с дълга права коса, ни кестенява, ни руса.
Тя изобщо не го познала, не разбрала кой й отрязал косите. И тъй си отишла, без нищо да разбере, без дори да усети, че умира. Повтаряла само едно: „Грижете се за мама. Ипотеката. На татко хич няма да му стане драго, ако узнае, че не е изплатена. Извикайте Хенри! (Това бил той: Хенри Стриблинг, или Хокшоу. На следната година го видях в Джеферсън. «Значи, ти си Хенри Стриблинг» — думам му.) Ипотеката! Повикайте Хенри! Ипотеката! Повикайте Хенри!…“ И умряла. От нея останала една снимчица, която Хокшоу изпратил заедно с кичур от косата й до някакво фермерско списание, да направят от косата рамка за снимката. Но и двете се изгубили някъде по пощата — и косата, и снимката. Тъй не ги и получил обратно.
Погребал и момичето и на следващата година (трябвало да се върне в Бирмингам да освободи жилището и да се отърве от покъщнината, за да може отново да спестява) поставил на гроба й плоча. После пак заминал и хората чули, че е напуснал работата си в Бирмингам. Изоставил всичко и изчезнал, а се говорело, че след време бръснарницата щяла да бъде негова. Но той напуснал и се появил чак през април, за годишнината от смъртта на момичето. Дошъл да види мисиз Старнз и след две седмици пак си заминал.
След заминаването му разбрали, че се е отбивал в околийската банка да плаща лихвите по ипотеката. Правил това всяка година до смъртта на мисиз Старнз. Тя умряла точно когато и той бил в Дивижън. Две седмици почиствал мястото, постягал го тук-там да не й създава затруднения през годината, а тя го оставяла да работи, защото се имала за по-горна от него, нали била от новобогаташите. Но и тя умряла. „Нали помниш какво поръча Софи? — рекла му накрая. — Ипотеката. Като се видя сега с мистър Старнз, трябва да го успокоя.“
И нея погребал. И за нея купил надгробен камък. Сега вече почнал да изплаща майката на ипотеката. Старнз имал някакъв роднина в Алабама и хората в Дивижън предполагали, че роднината ще пристигне да си търси правата. Но може би роднината чакал Хокшоу да изплати ипотеката. А той правел вноските всяка година, идвал и почиствал имота. Разправяли как шетал из къщата като жена, миел, търкал. Коствало му по две седмици всеки април. После отново заминавал — никой не знаел къде — и се връщал през април да внесе парите в банката и да почисти празната чужда къща.
Това се е било случвало вече пет години подред, когато го видях в дюкяна на Макси в Джеферсън, една година след като го бях видял в Портърфийлд, с шевиотения костюм и черната папионка. Макси разправяше, че със същите дрехи слязъл от влака, когато пристигнал в Джеферсън с мукавения куфар. Макси ми е казвал как два дни го гледали да обикаля площада, очевидно никого не познавал и нямал спешна работа, защото не бързал; просто се разхождал по площада, сякаш го разглежда.
Не друг, а младежите, безделниците, които по цял ден залагали долари в двора на местния клуб и чакали да се зададат младите момичета с техния кикот откъм пощата и около лимонадената барака в късния следобед, да кълчат бедра и където минат, да оставят подире си аромата на разни парфюми, не друг, а тези безделници му дали новото име. Решили, че е детектив, може би точно защото това е последното, в което
